Съдии Израилеви  
Част І

Нека сега да се опитаме да открием кой са съдиите на Израил. Като време то би трябвало да ги търсим непосредственно около и след падането на България под турско робство. Идването на Моисей и Иисус Навин на Балканите са дублирани в нашата история няколко пъти. Веднъж като завладяването на Балканският полуостров от армиите на Александър Македонски. Втори път това са т. н. „готски нашествия”. Трети път е идването на „прабългарите” начело с хан Аспарух и четвърти – падането на България под „турско” робство. Последното събитие е най-близко до нас и затова е най-реално, а останалите са само негови дубликати за удължаване на историята ни.
  

Ето и списъка на израилевите съдии:

1.Готониил, Кеназов син, по-малък брат на Халев, на който се паднал Хеброн при подялбата на завоюваните от Иисус Навин територии. Той освобождава навярно Иудиното коляно, което е било 8 години под робството на Хусарсатема. 

[3:8] Тогава Господ се разгневи силно против Израиля, и ги предаде в ръцете на Хусарсатема (Йоан VІ Кантакузин) , месопотамски цар, и синовете Израилеви робуваха на Хусарсатема (Кантакузин) осем години. 
[3:9] След това синовете Израилеви викнаха към Господа, и Господ издигна за синовете Израилеви спасител, който ги избави, - Кеназовия син Готониил (Стефан ІІ Котроманич 1314 – 1353 г. бан на Босна) , по-малък брат Халевов (Владислав).
[3:10] Върху него беше Дух Господен, и той беше съдия на Израиля. Той излезе на война (против Хусарсатема), и Господ предаде в ръцете му месопотамския цар Хусарсатема (Стефан Урош IV Душан), и ръката му надви на Хусарсатема (Стефан Урош IV Душан).
[3:11] И земята беше спокойна четирийсет години. И умря Готониил (Стефан ІІ Котроманич 1314 – 1353 г. бан на Босна), Кеназовият син.

 Първият съдия на Израил е бил Стефан ІІ Котроманич 1314 – 1353 г. бан на Босна

http://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_на_Косово_поле  

Тук някъде трябва да търсим и вторият описан „съдия” на Израил, около който съществува една подробност. Става въпрос за Аод и необичайното убийство на Еглон, който заробва народа на Израил за 18 години: 

2.Аод, син на Гера, Иеминиев син. 

„[3:12] Синовете Израилеви почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа, и Господ даде сила на моавския цар Еглона (султан Мурат І) против израилтяните, задето те вършиха зло пред очите на Господа. 
[3:13] Той събра при себе си (всички) амонитци (банатци) и амаликитци (влашко), потегли и порази Израиля, и завладяха града на Палмите (грады финически-Остр.) (Дунавски градове).
[3:14] И синовете Израилеви робуваха на моавския цар Еглона (султан) осемнайсет години.
[3:15] Тогава синовете Израилеви викнаха към Господа, и Господ им издигна за спасител Аода (Богдан), син на Гера (Юг), Иеминиев (Неманич) син, който беше левичар. И синовете Израилеви пратиха по него дарове на моавския цар Еглона (султан).
[3:16] Аод (Богдан) си направи двуостър меч, дълъг един лакът, и го препаса под клашника си на дясното бедро,
[3:17] (и дойде) и поднесе даровете на моавския цар Еглона (султана); а Еглон (султана) беше човек твърде пълен.
[3:18] Когато Аод (Богдан) поднесе всички дарове и изпроводи людете, които донесоха даровете,
[3:19] сам се върна от истуканите, що са в Галгал (лагера), и каза: царю, имам една тайна дума до тебе. Той рече: по-тихо! И излязоха всички, които стояха при него.
[3:20] Аод (Богдан) влезе при него: той седеше в прохладната горница, която си имаше отделно. И каза Аод (Юг Богдан): (царю,) имам до тебе дума Божия. Еглон (султана) стана от стола (пред него).
[3:21] (Когато той стана,) Аод (Юг Богдан) простря лявата си ръка, и взе меча от дясното си бедро и го заби в корема му,
[3:22] тъй че след острието влезе и дръжката, и тлъстината закри острието, понеже Аод (Юг Богдан) не извади меча от корема му, и той влезе в задните части.
[3:23] Аод (Юг Богдан) излезе в преддверието, затвори подире си вратата на горницата и заключи.
[3:24] След като излезе, слугите на Еглона (султана) дойдоха и виждат, ето, вратата на горницата заключени, и си рекоха: навярно той е по нужда в прохладната стая.
[3:25] Чакаха доста дълго, но като видяха, че никой не отваря вратата на горницата, взеха ключ и отключиха, и ето, господарят им лежи на земята мъртъв.
[3:26] Докато се чудеха, Аод Юг Богдан) избяга, (и никой за него не мислеше,) мина край истуканите и се спаси в Сеират (Прищина).
[3:27] А щом пристигна (в земята Израилева, Аод) затръби с тръба на Ефремова (Динарска) планина, и слязоха с него синовете Израилеви от планината, и той вървеше пред тях.
[3:28] И им каза: вървете подире ми, защото Господ (Бог) предаде враговете ви моавци във ваши ръце. И тръгнаха подире му, завзеха брода пред Иордан (Дунав) към Моав, и не пущаха никого да премине.
[3:29] Тогава избиха около десет хиляди моавци, все здрави и силни, и никой не избяга.
[3:30] Тъй се усмириха в оня ден моавци пред Израиля, и земята беше спокойна осемдесет години. (И Аод (Юг Богдан) беше техен съдия до смъртта си.)”

 Това убийство е много спицифично и тези, които са запознати с историята на Балканите от този период не могат веднага да не се досетят за кои герои става въпрос. По време на битката на Косово поле, султан Мурат е убит от Милош Кобилич. Ето как става тава, според Бенедикт Курипешич, който пътувал през Балканите в 1530 – 1531 г. За съжаление оригиналът на този ръкопис е бил унищожен и това е само част от редактираното му копие през 1910 г. Въпреки това тези части, които не са представлявали заплаха за традиционната история, отчасти са предадени в този пътепис:  

„Както казах, в споменатото Косово поле се намира зидана гробница във вид на четириъгълна кула на един етаж, добре украсена с кръгъл оловен покрив. В нея е погребан осмият поред турски султан Мурад. Когато воювал с войската си против деспота, който тогава бил княз или маркграф на Сърбия, на същото това място султанът бил прободен от един стар сръбски юначен мъж на име Милош Кобилович. По-късно в историите е описано как е станало това.
Онзи път, когато султан Мурад потеглил с военната си сила за Косово поле срещу споменатия княз или маркграф, същият деспот събрал войската си и въоражен, потеглил срещу султана с намерение да се бие с него. При деспота бил и споменатия Милош Кобилович. Кобилович бил прославен и заслужил рицар, който вършел много подвизи, за които и днес още в Хърватско и неговите предели се пеят много песни. Въпреки това той бил подозиран от своя господар деспота, че уж се договаря с враговете му и поддържа тайни сношения с тях. Но с това се вършела неправда към Кобилович, както показват и делата му. Както често се случва на този лош свят, всичко било от завис към неговата чест, че той толкова дълго, чак до старините си, преминал през толкова опастности и извършил толкова подвизи. Князът станал нещо неблагосклонен към него, не го обичал и не проявявал милост към него, както преди и както изисквали заслугите му. Старият рицар търпял дълго това отношение.
Веднъж в бойния стан князът поканил на вечеря много млади благородници и служители на трапезата си в знак на почест, но стария рицар Кобилович оставил да стои до трапезата. Тогава старият юнак разбрал съвсем ясно какво недоверие и неприязън господарят му хранел към него. За това бил опечален и това му причинило неуписуема болка. Той замислил с голяма решителност да покаже с чест невинността си и да отмъсти на клеветниците си.
Когато свършила вечерята, той започнал с разбито сърце да говори на своя господар маркграфа, и казал: „Господарю, не знаеш ли колко често рискувах рицарски живота си на твоя служба, срещу враговете ти; аз не извърших моите подвизи за никой друг, а ти ме остави, мене, твоя стар служител, да стоя до трапезата и оказа на младежите – които още не са видели това, което аз съм вършел – много почести за мой позор. Заради това, господарю, нека бог те пази, сега си отивам и искам да засвидетелствувам вярната си служба, за да разбереш, че съм бил много по-достоен за чест от тези, които постави на масата си; защото искам да сторя това, което те никога не са помисляли да сторят; искам да сложа край на войната ти, за която трябва да отдам живота си.
След тези думи Милош Кобилович препуснал и отишъл в лагера на турския султан. Когато маркграфът и хората му чули това, помислили, че той ще ги нападне, и викнали след него. А когато турския султан и войниците му научили за идването на Кобилович, зарадвали се на това и помислили, че идва за добро, а и той давал вид да се мисли така. Приели го радушно, защото знаели добре за неговите похвални дела, и го завели при султана, който наредил да отиде при него. Обаче той искал да говори насаме със султана по важни въпроси. Султанът му разрешил, като мислел, че той ще му разкрие как да му помогне за победата над маркграфа. Когато останали сами, султанът вдигнал крака си, за да го целуне (такъв е бил обичаят на турските султани по това време). Старият рицар отговорил: „Колко унизително е един християнин да целува краката ти! Затова сега ще получиш наградата си.”
След като се навел да целуне крака, Кобилович извадил камата от ръкава си и разпорил корема на султана чак до сърцето. Той заедно със стона изгубил и живота си. Настанала суматоха, рицарят дотичал до коня си и се качил на него, но въпреки това бил убит на коня. Между това до войските на сръбския деспот достигнали виковете, от които се разбрало, как той е убил султана и как заради това е бил пребит. Едва сега господарят познал своя верен служител. Турците, които загубили своя султан, се обърнали в бягство. Така деспотът и войската му, страната и населението били избавени този път от турците.”  

Следва.