Още за Ивайло от историята на Англия 

Това е една статия за въстанието на шотландският герой Уилиям Уолъс. В скоби съм сложил имената на дубликатите му от българската история (Ивайло) и еврейската (Бар Кохба). Вижте как е направена историята на Англия, Франция и на другите западни страни, за сметка на нашата. 



"В 1296 г. армията на английският крал Едуард І (римският император Адриан и византийският Михаил VIII Палеолог) нахълтала в Шотландия (Иудея, България) и опирайки се на проанглийската партия на шотландските барони (българските боляри), завоювал цялата страна. Законният крал на Шотландия (Иудея, България) Иоан Балиол (Иоан Асен ІІІ) бил принуден да се отрече от престола и Шотландия (Иудея, България) се оказала под властта на Англия (Рим, Византия). Английските (римските, византийските) гарнизони били въведени в шотландските (българските) крепости, местното духовенство започнало да се заменя с английско (римско, ромейско). Обаче още в следващата 1297 г., в страната избухнало въстание против английската (ромейската) окупация. Начело на него застанал Уилиям Уолъс (Бар Кохба, или Раб Божи Ивайло), рицар със скромен произход, но със значителен военен талант. Въпреки това, че въстанието се развивало под знамената на реставрацията на Иоан Балиол (Иоан Асен ІІІ), към Уолъс в първия етап се присъединили Роберт Брюс, Джеймс Стюард и друхи опозиционни свалени от краля барони (боляри). Движението бързо станало общонационално. 

„Един от най-верните Ивайлови воеводи бил Куман (или "Коман"), който според византийския поет Мануил Фил бил "първата жертва" по време на ромейската военна намеса в България. Той загинал в боевете между Галата и Петрион (при дн. гара Разделна, Варненско - върху скалистата височина вляво от жп-линията Варна-София), което означава, че може би Куман е бил Ивайловият управител на Варна и прилежащия крайморски район. Името "Куман" съвсем не означава, че Ивайловият съратник е бил от кумански произход. Тесните връзки на Второто българско царство с куманите превърнали това народностно название в популярно лично име, което се среща и днес в България, Македония, Румъния и отчасти в Гърция - въобще в българската етническа територия. То е имало пожелателен смисъл: "да бъде бърз, ловък, смел като куманин". Така или иначе, Куман оправдал заложеното в името му послание, като се сражавал смело против ромеите, а името му било запомнено и влязло в една поема, писана три десетилетия след онези паметни събития. 
Мануил Фил споменава също Ивайловите военачалници Стан, Кънчо, Момчил и Дамян. "Чутовният протостратор" Михаил Глава се сражавал с тях все в района на Източния Балкан - огнището на Ивайловия бунт, където оставали и най-преданите хора на селския цар. Кънчо и Момчил паднали в бовете с настъпващите ромеи скоро след Куман, т.е. нейде между Варна и Овеч. Както изглежда, Стан вероятно бил назначеният от Ивайло управител на важния град Овеч (виз. Проват, дн. Провадия) и неговата област, а другите споменати воеводи са били негови подчинени кастрофилакси (коменданти) в по-малките крепости, най-вече в източните старопланински проходи. Стан е определен образно от византийския поет с думите: "по-силният и по-дързък дракон, който унищожаваше тогава Загора..." Под "Загора" средновековните автори разбират най-често както самата България, така и в по-тесен смисъл на думата - земите на север от Балкана. В лицето на Стан можем да видим не само един от верните Ивайлови воеводи, но може би и някой от онези негови събратя по съдба, на които той пръв разкрил получените "знамения" и своите дръзки замисли. 
За Дамян знаем все пак нещо по-конкретно - той защитавал "силната крепост Белград" (в близост до Велики Преслав), като може би държал под свой контрол и други крепости в планинските проходи между Преслав и Сливен. Въобще Мануил Фил изброява десетки български крепости от двете страни на Източна Стара планина, някои от които трудно се подават на идентификация. Повечето от тях са били малки военно-отбранителни "точки", които обикновено не се и споменават в хода на мащабни бойни действия. В случая обаче имаме цял "поменник" от такива "кули" и "пиргове", което означава, че в хода на войната с Ивайло имало извънредно ожесточена съпротива от страна на местните български сили, фактически на цялото българско планинско население. Както основателно предполага Й. Андреев, това се е дължало вероятно на неговия специализиран войнишки статут (такива функции и привилегии на някои български селища били признати дори от османската власт през следващите векове - т.нар. войнуци, войнигани, дервенджии и т.н.), както и на евентуалния произход на цар Ивайло именно от тази социална среда. 
Това изброяване на крепости и воеводи подсказва, че посочените съратници на Ивайло, както и мнозина други, чиито имена не знаем, не само оказвали яростна съпротива, но проявявали и достатъчно високо за времето си военно изкуство. Това било оценено по достойнство от протостратора Михаил Глава Тарханиот, един несъмнено даровит военачалник. Именно тези имена са се "запечатали" в паметта на "чутовния протостратор", по чиито спомени Фил е писал своята поема близо тридесет години по-късно! 
Особен интерес сред познатите днес по име Ивайлови съратници представлява Хранислав, за когото научаваме от историка Георги Пахимер във връзка с други, доста по-късни събития. Вероятно този Ивайлов съратник е бил сред най-близкия кръг от негови съмишленици, последвали селския цар в столицата Търново и изпълнявали важни задачи от негово име. Хранислав притежавал и някаква дворцова титла, може би "велик примикюр" (дворцов маршал), което означава, че бил сред най-верните хора на някогашния отрок и свинар. Това може да означава, че той е бил сподвижник на Ивайло още от началото на неговото въстание, човек, доказал своята лична преданост към бъдещия цар. Този "войнствен мъж сред българите, разказва Пахимер, бил заловен във войната против Лахана". Пленяването му можем да отнесем към времето, в което Иван Асен III бил допуснат от българските боляри в столицата. За разлика от онези, които позволили на византийската марионетка Иван Асен III да влезе в Търново и запазили своето високо обществено положение, то Хранислав бил заловен и отведен във византийската столица. Години наред Ивайловият съратник прекарал в затвора, което показва, че бил смятан за много опасен.“ 

http://www.liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/syratnici.htm 

На 11 септември 1297 г. неголямата шотландска (българска) армия на Уолъс разгромява 10-хилядната английска (ромейска) войска на граф Суррей (Априн) на Стерлингския (Сердикийския, Софийския) мост. 

„През юли в Котленския проход при крепостта Диавена Ивайло разгромява 10-хилядна групировка на стратега Мурин. Само месец след това, на 17 август, е унищожен и 5-хиляден отряд на стратега Априн.“ 

Старите имена на София 

„Още по-странни са имената, които несвикналите на това звучене чуждестранни посетители на града му дават. Той се споменава под имената Стерниц и Стралиция през XI в., когато посреща участниците в Първия кръстоносен поход. Рицарите от Третия поход наричат Средец „Листриц" - „рай Божи", а през 1153 г. арабският пътешественик и географ Ал-Идриси отбелязва Средец, наречен от него Астралиса, като „многолюден град с многобройни сгради". Тази практика на изопачаване на имената продължава у западноевропейските автори и през XIII - XIV в., когато градът е ту Стралис (у английския хронист Гервазий Тилбърски), ту Листриц (у Арнолд от Любек). 
Упоритото използване от византийските автори на древното име на града - Сердика, продължава през XII - XIII в. дори тогава, когато чрез него се изяснява идентичността на този античен център с града, наричан Триадица. Така постъпва в „Обзорната" си хроника византийският летописец от XIII в. Теодор Скутариот. Сердика е наречен градът и в едно послание на византийския император Теодор II Ласкарис от 1257 г.“ 

http://www.sofia.bg/history.asp?lines=19&nxt=1&update=all 

При тази битка Уолъс (Ивайло) изгубил своя единствен съратник де Морей (Момчил?), който, както и сам Уолъс (Ивайло) имал не политически или финансов интерес от изхода на войната с англичаните (ромеите), а се борил като патриот. 
Голяма част от страната била освободена. Шотландските (българските) барони (боляри) избрали Уолъс (Ивайло) за регент на кралството в отсъствието на краля Иоан І (Иоан Асен ІІІ). Влиянието на Уолъс се дължало на неговата колосална популярност сред народа и над реорганизираната армия. През 1298 г. Едуард І (Адриян, Михаил VІІ Палеолог) отново нахлул в Шотландия (България) и във Фолкеркската (Falkirk) битка разбил шотландците. 

(Falkirk е несполучлив опит от някой английски монах да напише името България.) 



William Wallace Statue, Aberdeen

В резултат Уолъс (Ивайло) бил принуден да се откаже от отговорностите на регент и се отправил във Франция (при татарите на Ногай) за преговори за сключването на франкско – шотландски (българо – татарски) съюз. Френският крал (татарският хан Ногай) само сключил съглашение за брака на неговата дъщеря Изабела със синът на Едуард (Адриан, Михаил VІІ Палеолог) Едуард Дългия (Антоний Пии), защото не желаел Англия (ромеите) да стане негов враг. В течение на две години се водила партизанска война и принудителната емиграция на Уолъс (Ивайло), обаче, не спряла националното движение за освобождението на Шотландия (България). Знамето на борбата с Англия повел Джон Комин (Иоан Коман), а по-късно – Робърт Брюс. Върналият се в Шотландия (България) Уилиям Уолъс (Ивайло) бил предаден от шотландският (българският) рицар Джон де Ментейс, арестуван от англичаните (ромеите) и на 23 август убит в Лондон. Неговото тяло било разсечено на части, които били изложени в големите градове на Шотландия (България). 



Sir William Wallace 

Последвало гонение и разселване на българите в другите страни. 

„През 132 – 135 г. избухва въстание за независимост в Юдея, ръководено Симон Бар-Кохба ("Синът на звездата" или "Пътеводна звезда"), обявил се за месия. Римската империя си възвръща контрола над Йерусалим, след като е убит водачът на еврейската освободителна война. По заповед на Адриан околностите на храма са сринати и е основана Елия Капитолина. Евреите са прогонени от Йерусалим, а Юдея е наречена Палестинска Сирия.“ 


„Другой источник дохода с короны был представлен евреями Англии. Евреи были движимым имуществом короля, и он был свободен обложить налогом их по желанию. К 1280, евреи эксплуатировались к уровню, на котором они больше не имели большого финансового использования к короне, но они могли все еще использоваться в политическом торге. Их бизнес ростовщичества – практика, запрещенная христианам – сделала много людей обязанными им и вызвала общее популярное негодование. В 1275, Эдвард выпустил Устав Евреев, какое ростовщичество вне закона и поощрил евреев поднимать другие профессии; в 1279, в контексте применения суровых мер в отношении садовых ножниц монеты, он арестовал всех глав еврейских домашних хозяйств в Англии и имел приблизительно 300 из них выполненный. В 1280, он приказал, чтобы все евреи посетили специальные проповеди, проповедуемые доминиканскими монахами, с надеждой на убеждение их преобразовать, но эти увещевания не сопровождались. Заключительное нападение на евреев в Англии прибыло в Указ Изгнания в 1290, посредством чего Эдвард формально выслал всех евреев из Англии. Это не только произведенные доходы посредством королевского ассигнования еврейских ссуд и собственности, но это также дало Эдварду, политический капитал, чтобы договориться о существенном кладет субсидию в Парламенте 1290 года. изгнание, которое не было полностью изменено до 1656, следовало за прецедентом, установленным другими европейскими территориальными принцами: Филип II Франции выслал всех евреев из своих собственных земель в 1182; Джон I, Герцог Бретани, изгнал их из своего герцогства в 1239; и в конце 1240-ых Луи IX Франции выслал евреев из королевского владения перед его первым проходом на Восток. “ 

http://en.wikipedia.org/wiki/Edward_I_of_England

Нито пък Църквата би го осветила и коронясала за Цар.Тогава правилата и законите не са били фиктивни и демократични като сега!
Всъщност точно той прекъсва властта на династията Асен(продължителка на рода Дуло), убивайки царя Константин-Тих в двубой под стените на Търново, по древния български обичай.За да се избегнат кръвопролитията от един пристъп...А след това пак по стария обичай се оженил за жена му.Куманите като проводници на влиянието на своите братя от Златната орда правят преврат и слагат на трона Георги Тертер.Иваил отива при Ногай да се разберат относно преврата и приимуществата и достойнствата на претендентите,изгодите за татарите,България и Византия. Там при него по същото време отива и византийска делегация със скъпи подаръци и пари...По време на пира през ноща изчакали татарина да се напие, предизвикали свада с провокиране на Иваила и татарина заповядал на телохранителите си да го убият както са на масата...Византийската политика отново спечелила и приближила Балканите с още една крачка към окончателната им гибел..., след която на Византия било писано да умре завинаги!!!

Така е, ако например вадя из контекста на историята случая с Ивайло. Ако си чел внимателно останалите ми теми, ще видиш как случайностите се превръщат в правило. Тогава не трябва да ги приемаме като такива.