Judas Maccabeus, from the Josippon, 10c.

Italian version of the

Jewish Antiquities

(Иуда Макавей с характерен капковиден щит от 15 век разпространен в България и с български лъв на него.) 

Нека по същият начин да видим и още една битка на Крум срещу византийците, в която намира смъртта си имрератор Никифор. Пак ще ползвам Българска военна история, защото и тука сравнението е необходимо:

“След събитията през 809 г. отношенията между Византия и България ставали все по-напрегнати. Колонизаторската политика на Никифор І допринесла за тяхното влошаване. През 810 г. императорът преселил гърци от Мала Азия в Славиниите, т. Е. В онези области от Балканския полуостров, които били плътно заселени със славяни. От своя страна славянските племена – най-вече в Тракия и Македония – виждали в лицето на славянобългарската държава опора на своята свобода и независимост и проявявали стремеж да установят връзки с нея за съвместна борба срещу империята.

Византийското правителство, което считало България за виновник за славянските вълнения, се готвело за решителна разправа с нея. Никифор І Геник извършил важни реформи с цел да увеличи боеспособността на войската. Той наредил службата на стратиотите да се изпълнява и от бедни жители, т. Е. От токиви лица, които не притежавали необходимия имотен ценз на стойност четири литра злато съгласно със съществуващите правила за стратиотския институт. За да могат тези нови войници да се въоражават, наредено било издръжката им да се поеме от техните съобщници, които били натоварени с допълнителен данък. С тази реформа се постигнало значително увеличение на числеността на войската.

В началото на ІХ в. На Балканския полуостров били създадени и нови теми: Македония, която обхващала главно Източна Тракия, Дирахион (Драчка), Солунска и Пелопонеска.

Никифор І предприел и финансови мероприятия, които имали за цел да увеличат приходите на фиска и да подобрят икономическото състояние на империята. Той сложил ръка върху част от манастирските и църковните имущества и увеличил данъците, с което засегнал интересите на различни слоеве от населението и създал настроения против себе си.

За похода срещу България никифор вдигнал на бойна нога войските както от малоазиатските, така и от европейските теми на империята. Той взел със себе си и гвардията, като включил в нея и 15-годишни младежи. Все с цел да увеличи числеността на войските си, както твърди Теофан, повел и мнозина бедняци, въоражени на своя страна с прашки и криваци.

Византийската армия наброявала около 60 000 души – огромна за онова време въоражена сила.”

Пак според традиционната ни история Никифор се насочил с тази армия от крепостта Маркели на север и преминал Стара планина през Ришкия, Върбишкия и Айтоския проход. Там превзели столицата на Крум Плиска, според едни наши историци:

“Хан Крум решил да изостави столицата (едно смело решение за онази епоха, когато се смятало, че падането на столицата решава съдбата на държавата), за да спаси армията и я подготви за решителния удар. Византийските войски нахлули в Плиска и се отдали на грабежи и пиянски оргии: “Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита.”

Някои автори като проф. Д. Милетич (Министерски сборник. Т. ІV, с. 138), В. Аврамов (Юбилеен сборник Плиска – Преслав. Ч. І. С., 1929, с. 54 сл.), Юр. Венедиктов (Поражението на императора Никифора в 811 г. – Българска военна мисъл, 1939, кн. VІІІ, ІХ, Х, с. 9 сл), Вл. Кецкаров (Войни на българите в Тракия 689 – 972 г. С., 1940, с. 165) и др., потдържат становището, че византийските войски не са влизали в Плиска, но то е съвсем несъстоятелно, като се има пред вид текстът на Анонимния ватикански разказ, където се казва: “И тъй, като влязъл в резиденцията на Крум, той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войските си по списък (медни монети), одежди и други различни неща... Като прекарал няколко дни, той напуснал резиденцията на безбожния Крум и оставяйки я, опожарил всички жилища заедно с оградата от поставени едно до друго дървета.”

...Византийците вършели големи жестокости, засвидетелствувани почти във всички извори. В Анонимния ватикански разказ се отбелязва:

“И тъй войската , като намерила удобен случай, разграбвала

безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им – а животните мучели със силен глас и издъхвали, - изколвала овцете и свинете...”

Теофан допълва:

“Той (императорът – б. н.) заповядал да избиват безжалостно безсловестните животни, децата-кърмачета и хора от всички възрасти.” Потресаващ е разказът на Михаил Сирийски:

“Неговата жестокост (на императорът – б. н.) достигнала дотам, че карал да донасят малките деца, хвърлял ги на земята и карал да минават отгоре върху тях с дикани за вършеене на жито.”

На върха на своя триумф неочаквано Никифор напуснал Плиска. Обяснението за това негово решение обикновено се търси в следния израз на Анонимния ватикански разказ:

“Той (императорът – б. н.) преминал през средата на България, желаейки да стигне до Сердика.”

И тук официалната ни история продължава в сферата на предположенията и праща Никифор във Върбишкия проход, където той намира гибелта си. Излиза, че армията на Никифор идва от Константинопол, преминава през Одрин и там завива на север към Маркели. Преминава Стара планина за да може да завземе столицата на българите, които според съвремените ни историци се е намирала в Плиска по онова време. Дали е така, ще можем да проверим в книги Макавейски, защото този извор за българската история е останал независим и сравнително нередактиран няколко стотин години.

“Когато пък Алким (Михаил) видя, че Иуда (Крум) и ония, които се намираха с него, се усилиха, и разбра, че не може им противостоя, върна се при царя и жестоко ги обвини. Тогава царят изпрати Никанора – (Никифор Геник), едного от своите славни вождове, ненавистник, и враждебник на Израиля, и му заповяда да изтреби тоя народ. Никанор, като дойде в Иерусалим – (Пловдив) с голяма войска, прати коварно до Иуда и до братята му миролюбиво предложение: “да няма война между мене и вас; аз ще вляза с малцина люде, за да видя вашите деца смиром”. И дойде при Иуда, и се поздравиха един друг миролюбиво; а между това войници бяха приготвени да хванат Иуда. Иуда узна , че той е дошъл при него с коварство, заради това се уплаши от него и не искаше вече да види лицето му. Когато Никанор (Никифор) узна , че намерението му е открито, излезе против Иуда на сражение близо до Хафарсалама (Бела Хисара). И паднаха от ония, които бяха с Никанора, около пет хиляди мъже , а останалите избягаха в Давидовия град (крепостта в Стария град на Пловдив). След това Никанор възлезе на планина Сион (Цепина); и излязоха из светилището някои свещеници и старейшини на народа да го поздравят миролюбиво и да му покажат всесъжението, което се принася за царя. Но той им се присмя , наруга ги и ги оскверни, говори високомерно, и, като се закле гневно, каза: “ако сега не бъде предаден Иуда и войската му в мои ръце, то, кога се върна благополучно, ще изгоря тоя Дом” ; и отиде си много разгневен. А свещениците влязоха и застанаха пред лицето на жертвеника и на храма, заплакаха и казаха: “Ти, Господи, избра тоя Дом, за да се нарича на Твое име и да бъде той дом на молитва и моление за Твоя народ. Отмъсти на тоя човек и на войската му, и нека паднат те от меч; спомни си злите им хули и не ги оставяй за по-дълго”. И излезе Никанор от Иерусалим (Пловдив) и се разположи на стан при Веторон (Ветрен), и дойде при него сирийска (царска, сръбска, руска) войска. А Иуда с три хиляди мъже се разположи на стан при Адас; и помоли се Иуда и каза: “Господи! Като пратените от асирийския цар произнасяха зли хули, дойде Твоят Ангел и уби от тях сто осемдесет и пет хиляди. Тъй сломи сега пред нас туй пълчище, за да познаят другите, че те произнасяха хула върху Твоите светини, и съди ги според злобата им”. И влязоха войските в сражение в тринайсетия ден на месец адар (март), и разбита биде войската на Никанора (Никифор); и той пръв падна в сражението. Когато пък войниците му видяха, че Никанор (Никифор) падна, те хвърлиха оръжието си и удариха на бяг. И гониха ги израилтяните цял ден, от Адас чак до Газира (Загорово), и тръбиха след тях с вестителни тръби. И излизаха от всички околни иудейски селища и ги заграждаха, - и те , като се обръщаха към ония, които ги гонеха, всички паднаха от меч, и не остана ни един от тях. И взеха иудеите плячката им и награбеното от тях, отсякоха главата на Никанора и дясната му ръка, която той гордо бе простирал, донесоха ги и окачиха пред Иерусалим. Народът се твърде радваше и прекара оня ден като ден на голямо веселие; и наредиха да празнуват ежегодно тоя ден на тринайсети адар. И успоко била и се Иудейската земя за някое време. ”

А ето и още един по-подробен вариант на войната на Никифор срещу българите:

“След три години дойде слух до Иуда и до ония, що бяха с него, че Димитрий, Селевков син, доплувал до Триполското пристанище със силна войска, сухопътна и морска, и, като превзел страната, убил Антиоха и настойника му Лисия. А някой си Алким (Михаил), който по-преди бил първосвещеник, но който през смутните времена доброволно се осквернил, като размислил, че за него няма никак спасение и достъп до свещения жертвеник, в сто петдесет и първата година дойде при цар Димитрия, донесе му златен венец и палма, а още и маслинени клончета, които се смятаха за принадлежности на храма; в тоя ден Алким нищо не предприе. А щом улучи време, благоприятно за безумния му замисъл, когато бе повикан от Димитрия в събранието на съвета и попитан, в какво разположение и настроение се намират иудеите, той отговори на това: "тъй наречените иудеи асидеи, чийто вожд е Иуда Макавей, поддържат война и дигат бунтове, като не дават на царството да достигне благосъстояние. Затова аз, лишен от честта на дедите ми, сиреч от свещеноначалство, дойдох сега тука, първо, защото искрено милея за това, що е царево, и второ, защото имам предвид моите съграждани; и наистина, от безразсъдъка на тия люде немалко страда целият наш народ. А ти, царю, след като узна за всичко това, погрижи се за страната и за угнетения наш род според достъпното за всички твое човеколюбие: докле има Иуда, не може да има мир". Когато изказа това, другите съветници, които имаха неприязън към Иуда, още повече възбудиха Димитрия. Той веднага повика Никанора, под чиято ръка бяха слоновете, и, като го назначи за военачалник в Иудея, проводи го със заповед да погуби Иуда, да разпръсне съучастниците му, а пък Алкима да постави за първосвещеник на великия храм. Тогава езичниците, които бяха побягнали из Иудея от Иуда, на тълпи се събираха при Никанора, гледайки на злочестията и неволите иудейски като на свое благоденствие. А иудеите, като чуха за Никаноровия поход и за присъединяването към него на езичниците, посипаха си с пръст главите и се молеха Ономува, Който е определил довека Своя народ и винаги явно защищавал Своя дял. По заповед на своя вожд те бързо се дигнаха оттам и се срещнаха с тях при село Десау. Симон, брат Иудин, излезе на бой с Никанора, но скоро, поради внезапно нападение от неприятелите, претърпя леко поражение. Впрочем Никанор, като чу колко храбри и колко смели в битките за отечеството са ония, които бяха с Иуда, побоя се да реши делото чрез кръвопролитие; затова той прати Посидония, Теодота и Мататия да сключат с иудеите мир. След дълго разсъждение върху това и, след като вождът съобщи за това на народа, всички проявиха единодушие и се съгласиха за спогодба. Те определиха ден, в който трябваше да се съберат насаме; и, когато денят дойде, поставиха за всекиго особено седалище. А Иуда постави на сгодни места въоръжени люде да бъдат готови, да не би от страна на неприятелите внезапно да последва някакво злодейство. Съвещанието стана мирно. Никанор престоя в Иерусалим няколко време, без да стори нещо лошо, и разпусна събрания народ. Той постоянно имаше Иуда със себе си и беше душевно разположен към тоя мъж: убеди го да се ожени, за да има деца. Иуда се ожени, успокои се и се наслаждаваше на живота, Алким пък, като гледаше взаимното им разположение и сключения помежду им съюз, окопити се, отиде при Димитрия и каза, че Никанор има враждебни към царството намерения, защото назначил Иуда, зломишленик на царството, за свой приемник. Царят, разгневен и раздразнен от клеветите на тоя злодей, писа на Никанора, че е твърде недоволен от такъв договор, и поръча да изпратят веднага Макавея окован в Антиохия. Като узна това Никанор, смути се; той беше огорчен, задето трябваше да отблъсне установения съюз с един човек, който не беше сторил нищо несправедливо. Но понеже не биваше да се противи на царя, той дебнеше удобен случай да изпълни това с хитрост. А Макавей, като забеляза, че Никанор почна да се отнася с него по-строго и в обикновените срещи стана по-груб, и като заключи, че не от добро иде тая грубост, събра немалък брой от намиращите се при него и се скри от Никанора. Когато последният узна, че Иуда изкусно го надхитрил, отиде във великия и свет храм, когато свещениците принасяха установените жертви, и заповяда да му предадат тоя мъж. А когато те с клетва твърдяха, че не знаят, де се намира оня, когото търси, той протегна дясна ръка към храма, закле се и каза: "ако не ми дадете Иуда вързан, тоя храм Божий ще сравня със земята, ще разоря жертвеника и ще въздигна тука славен храм на Диониса". Каза това и си отиде. А свещениците, простирайки ръце към небето, молеха всякогашния Защитник на нашия народ и думаха: "Ти, Господи, Който от нищо нямаш нужда, си благоволил тоя храм да бъде място за Твое обитаване помежду ни. И сега, Светий Господи на всяка светиня, запази навеки неосквернен тоя недавна очистен дом и затвори неправедните уста". На Никанора посочиха някого си Разиса от иерусалимските старейшини като приятел на гражданите, който имаше твърде добра слава и за своето доброжелателство биде наречен баща на иудеите; в предишните смутни времена той беше откъм страната на иудейството и от все сърце даваше за иудейството и тяло и душа. Никанор, като желаеше да покаже, каква омраза питае против иудеите, прати повече от петстотин войници да го хванат, понеже мислеше, че, като го залови, ще им причини нещастие. А когато тълпата щеше да превземе кулата и насиляше дворните врата, когато вече бе заповядано да донесат огън, за да запалят вратата, той, намирайки се в неизбежна опасност да бъде хванат, се прободе с меч, като предпочиташе доблестно да умре, нежели да падне в ръце на беззаконници и недостойно да обезчести благородството си. Но, понеже ударът от бързина излезе несполучлив, а тълпите вече се вмъкваха във вратата, той се затече смело на стената и храбро се хвърли от нея върху тълпата народ. А когато стоещите бързо се отместиха, и остана празно пространство, той падна помежду им в средата. Дишайки още и пламнал от негодуване, без да гледа кръвта, която се лееше като ручей, и тежките рани, той стана и, като потърча през тълпата народ, спря се на една стръмна скала. Когато вече съвсем му изтичаше кръвта, той си изтръгна вътрешностите, сграбчи ги с две ръце и ги хвърли в тълпата, молейки Господаря на живота и духа пак да му даде живот и дишане; така свърши той живота си.

(Същите щитове са на миниатюрите на Йоан Скилица)

Като се научи Никанор, че людете на Иуда се намират в Самарийската страна, той намисли, без да се излага на опасност, да ги нападне в съботен ден. А когато иудеите, които принудени го придружаваха, казваха: "не ги погубвай тъй жестоко и безчовечно, въздай чест на деня, осветен от Всевидещия", - тоя нечестивец попита: "нима има Владика на небето, Който е заповядал да се празнува съботен ден?" 
И когато те отговориха: "има жив Господ, Владика Небесни, Който е заповядал да се почита седмият ден", - той каза: "аз пък съм земен господар, който заповядва да се вземе оръжие и да се изпълни царската служба". При все това той не успя да изпълни своя престъпен кроеж.
Надигайки се с голяма гордост, Никанор мислеше да удържи всеобща победа над ония, що бяха с Иуда. А Макавей не преставаше да се надява с увереност, че ще получи помощ от Господа. Той убеждаваше ония, що бяха с него, да се не плашат от нападението на езичниците, а като си спомнят оказаната им по-рано от небето помощ, и сега да чакат за себе си победа и помощ от Вседържителя. Утешавайки ги с обещанията на закона и на пророците, припомняйки им подвизите, що са те извършили, той ги одушеви с храброст. Като възбуждаше духа им, той ги убеждаваше, посочвайки им вероломството на езичниците и нарушената от тях клетва. Той въоръжи всекиго не толкова с яки щитове и копия, колкото с убедителни добри думи, и при това зарадва всички, като им разказа един твърде за вярване сън. Съновидението му беше такова: той видял Ония, бивш първосвещеник, мъж честен и добър, почтен на вид, кротък по нрав, сладкодумен, който от детинство бе ревностно усвоил всичко, що досягаше добродетелта, - видял го, че с прострени ръце се моли за целия народ иудейски. След това се явил друг мъж, украсен със седини и блясък, обкръжен с чудно и необикновено величие. И Ония казал: "този е братолюбецът Иеремия, пророк Божий, който се много моли за народа и за светия град". Тогава Иеремия протегнал дясна ръка и дал на Иуда златен меч и, като го подавал, казал: "вземи тоя свет меч, дар от Бога; с него ще сломиш враговете". Утешени с тия толкова добри думи на Иуда, които можеха да възбуждат към мъжество и да укрепяват сърцата на младите, иудеите решиха да се не разполагат на стан, а смело да нападнат и, като влязат в битка с пълна храброст, да решат делото, защото градът и светинята и храмът се намираха в опасност. Борбата за жени и деца, за братя и роднини им се струваше по-маловажна работа; най-много и предимно се бояха за светия храм. Ония, които останаха в града, тъй също немалко се безпокояха; те се тревожеха поради битката, която щеше да стане на полето. И тъй, когато всички чакаха, че приближава решението на делото, когато неприятелите се съединиха и войската беше наредена, когато слоновете бяха наместени на съответните места и конницата разположена от двете страни, - Макавей, като видя приближаването на многобройна войска, пъстротата на приготвеното оръжие, свирепите зверове, дигна ръце към небето и викаше Господа, Който прави чудеса и всичко вижда, знаейки, че не с оръжие се одържа победа, а Сам Оня, според както Му е угодно, дарува победа на достойните. В молитвата си говореше тъй: "Ти, Господи, при иудейския цар Езекия прати Ангел, - и той порази от полка Сенахиримов сто осемдесет и пет хиляди. И сега, Господи на небесата, прати добрия Ангел пред нас за страх и трепет на вразите. Със силната Твоя мишца да бъдат поразени ония, които са дошли с хулене върху светия Твой народ". С това той свърши. Ония, що бяха с Никанора, вървяха с тръбен звук и викове; а  ония, що бяха с Иуда, с молитва на уста влизаха в битка с неприятелите. Сражавайки се с ръце и молейки се Богу от сърце, те избиха не по-малко от трийсет и пет хиляди и твърде се зарадваха от явната помощ Божия. Като свършиха работата и се връщаха радостно, чуха, че Никанор паднал с цялата си обружа. Щом утихна вик и шум, възхвалиха Господа на бащин език. Тогава Иуда, пръв поборник телом и духом за своите съграждани, който бе посветил най-добрите си години за еднородците, поръча да отсекат главата Никанорова и ръката с плешката и да ги отнесат в Иерусалим. Като стигна там, повика еднородците и постави пред жертвениците свещеници; повика и ония, които бяха в крепостта, и, като показа главата на мръсния Никанора и ръката на злохулника, която той простираше към светия дом на Вседържителя и се превъзнасяше,
поръча да отрежат езика на нечестивия Никанора, да го раздробят и разхвърлят на птиците, а ръката на тоя безумец да окачат срещу храма.

(Историята с чашата от черепа на Никифор, от която е пил Крум, навярно е художествена измислица на нашите врагове.) 

Тогава всички, обръщайки се към небето, прославяха Господа, Който показа помощ, и думаха: "благословен Оня, Който запази неосквернено Своето място!" А главата Никанорова той окачи на крепостта - да бъде за всички видима и ясна личба на Господнята помощ. И всички с общо решение наредиха: никога да не оставят без тържество тоя ден, а да тачат като празник тринайсетия ден на дванайсетия месец, наречен по сирски адар, ден преди Мардохеев ден. Тъй се свърши работата с Никанора; и понеже от онова време градът остана в еврейска власт, затова и ще свърша тука моето слово. Ако съм го изложил хубаво и задоволително, това съм и желал; ако пък - слабо и посредствено, то аз съм направил, каквото е било по силите ми. Не е сладко да пиеш отделно вино и веднага отделно вода; но вино смесено с вода е сладко и доставя наслада; тъй и съставът на едно съчинение занимава приятно слуха на ония, които биха го чели, ако е съразмерен. С това и свършвам."

Днес историците ни приемат версията, че Крум е резидирал в град Плиска и там са се състояли тези събития. В “Анонимен ватикански разказ”, озаглавен “За императора Никифор и как оставил костите си в България” се казва, че Никифор превзел резиденцията на Крум, без да се споменава, къде е била точно тази резиденция. От нея той тръгнал за Сердика и някъде по този път се е състояла знаменитата битка, в която той изгубва живота си. В Първа Книга Макавейска се вижда ясно пътят на императора. Той влиза в Иерусалим (Пловдив), оттам отива на планината Сион (Цепина) и после се уставовява при Веторон (Ветрен) и през прохода Суки (Траянови врата) е решил да стигне до София. Някъде тук, в горното течение на река Марица се е състояла битката и остатъците от армията на Никифор са потърсили убежище в град Газира (Загорово), което се е намирал до днешния град Септември. Тинестата река, в която се издавили много от войниците на Никифор е била река Марица, а не Камчия, както пише в историята ни. Много западни пътешественици преминали през теритарията на България по стария римски път през прохода Траянови врата споменават за крепостта на Новак Дебели до изчезналото вече село Паланка на височината на запад от село Ветрен. Навярно или тук, или в крепостта до прочутата Траянова порта Крум е изчакал армията на Никифор, където е бил убит и самият император.

“В тази планина има дълга клисура, в която преди години се е намирал на едно твърде стръмно място як замък или укрепен град, както свидетелствуват за това древни останки от стени в местността наоколо.

В същата клисура дълго се е държал и бранил против турската мощ и сила последният деспот или княз и владетел на България или горна Мизия – Марко Кралевич. За него и юначната му дружина селяните и досега пеят една народна песен на хърватски език. Вероятно заради оказаната съпротива споменатото място е било така разрушено и разсипано.”

Мелхиор Безолт

(1584)

“Горе между два върха се намира едно българско село, в което няма никакъв турчин, но живеят само християни. Пред него се намира една стара зидина, където българският деспот Новак Дебели уж е имал свое седалище. Това място е нещо като ключ и порта за България и границата на Тракия. Турците го наричат Асарчик (Asarzuck), българите – Ветрен (Vedreno), което на немски ще рече “постоянно изложено на вятъра).”

Стефан Герлах

(1573 – 1578)

Ето тук е била крепостта Адас, където се е разположил Иуда Макавей да чака армията на Никифор. Оттук чак до река Марица и до Загорово българската войска и преследвала и унищожавала ромейската армия на Никифор.