Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.11.2012 15:35 - Поема за падащото листо
Автор: evprepia Категория: Изкуство   
Прочетен: 1932 Коментари: 0 Гласове:
7



 

1.
Есента дойде. Есента винаги идва.
Есента извлича плодовете на лятото
И ги прибира в себе си,
Скрива ги за очите на тялото
И ги разкрива пред очите на душата.
А листата Й напомнят на тази душа,
Че тя трябва да се възвърне в земните подземия
И там да чуе не само себе си,
Където да се храни не само от своите плодове,
Но и да изпита мъдростта,
С която Вселената е обогатила външно
Неодушевената пръст.
Листата падат и обшиват пръстта с цветовете
На оздравителните чувства  и мисли,
Човеците затварят плътно прозорците,
Понеже студ и мрак долавят
В празните и сиви вътрешни усещания.
Но Дух на Есента пристига и се влива
Във всички живи същества,
Не за да ги пита що желаят,
А да им покаже как от смътността на блуждаещата душа
Може да се въздигне силата на духовния взор;
Както се оголват дърветата,
Както се отърсват от ненужното си облекло,
За да се съсредоточат в Новораждането,
Търсейки нови сокове-възможности,
Така се оголва и човешката същност
И то не за да се унесе и заспи
От изкуствената топлина на света,
А за да разголи скритото,
За да почувства своята собствена топлина,
За да се обърне към просторите на светлото съзерцание,
За да се пробуди за вживяването
В идващата нова дреха,
Изтъкана от служителите на спасителния Дух.
Но тук и човешкият дух става спасител на себе си самия;
Тъй щото, онова, което в старото облекло
Не се е осмелил да извърши,
Сега като стремеж се издига в него,
Редом с Есенния Дух,
Стремеж, пред който се изобличават гнилостите,
Нечистотите, грозните фигури от пустошта.
И тогава великата Съдба се изявява,
А душата улавя необработеното, сляпоразбраното,
Непочувстваното, накърняващото,
Които се показват като страшни и разрушителни.
Душата ми вдишва
Мъдрата поема на Есента,
Душата ми предчувства
Знаците на шумата,
Под чиято предишна зеленина са върлували
Демони и призраци недоловени,
Сега разголени като взискателна,
Непримирима Съдбовност.
Душата ми тича към твоята помощ,
Подвижна Природо,
Тя призовава мъдростта в своята любовна сила
И търси що изисква тя от днешния човек
В чистотата на сърцето.
Посред тъжното падение
На хиляди безропотни листенца,
Оковаващи Земята в размисъл,
Душата ми търси и намира живите листа,
Променливи, но неизменно жадуващи
Словата на есенното Слънце;
И съживена от тази жажда,
Тя приема смелостта,
С която се възвишава над мъглявината на слепите
И прониква в същината на едно
Възкръсващо себеразгръщане,
На едно възраждане,
Потеглящо напред чрез вдълбаването
В нейните законни творчески корени;
И тя благоговее, и тя вижда:
Без да изживееш скръбното шествие на есенните листа,
Не би могъл да открехнеш в себе си сетивата
За новопосаждащата се духовна радост.
Излез от подземията на мрачната мисъл,
Която ти строи вечен дом тук на Земята
И го познай в бъдещето като дом на безнадеждие и разруха,
Защото в това бъдеще вече няма да има Есен,
Която да бута листата надолу,
За да се саморазвият в нов вид и радост,
Но в това бъдеще листата свободно ще капят,
Според личния разум ще напускат живото Дърво
Или ще стоят при Него,
Ще погиват заедно със земното
Или ще трепкат в небесното оживление!
Виж сега,
Как в твоята есен
Лъчисто и смирено се свива образът
На твоите летни мисли и чувства
И как те дърпат при себе си,
За да ги видиш, за да ги опиташ
Като непригодни или осенени с Дух;
Да не загърбиш терзанията си,
Но да ги направиш действащи органи на твоето достойнство,
Не е ли тази красотата на твоята есен?
Не е ли красиво и достойно,
Когато идва мракът
Ти да имаш с какво да го просветлиш?
Не е ли достойно,
Когато слънце не прониква в стаята ти,
Ти, затворен в нея,
Слънце да излъчваш от себе си?
Когато стадата вдигат прах,
Ще ги последваш ли?
И ти ли ще бягаш от страховете,
Които ги гонят?
Не е ли по-истинско да изчистиш праха от себе си,
За да се разкрият твоите добродетели,
Заедно с грешките,
Които те спъват?
Не е ли по-смислено да не се оставяш на сънливостта,
Тогава когато от теб се иска буден да разгърнеш мислите си
За Съдбата и Благото?
Приеми в гръдта си всичко преживяно,
Също както в дробовете си приемаш въздуха
Издишан от великото Дихание,
Приеми наследството на последствията,
Които сам си сътворил
В досег с топлите лъчи на Слънцето,
Приеми сега и тези мисли-лъчи
И постави ги в равновесие с лъчите,
Които сам образуваш в най-скритото и свято място,
До което достигаш в твоята надарена вселена;
Така би уравновесил светлина и тъмнина,
Мъка и радост, стремеж и Промисъл –
Когато всички се свият в страх пред суровата зима
И ти да се свиеш,
Но нараствайки и израствайки пред самия себе си,
Лице в лице с изкушенията,
Които дебнат вътрешния взор,
Лице в лице с всичко онова,
Което очаква разбиране и утеха,
Лице в лице не само с незнанието и неговите въпроси,
Но и с мощта на откровените отговори.
Спящите нямат въпроси,
Тъй като не са подготвени да срещнат Силата,
Която отговаря;
Но ти,
Който без страх и тъмнота благоговееш пред Истината,
Приеми мъдростта на отговорите,
Такава каквато е,
Лишена от полипите на непречистеното знание.
Крила, крила ще изникнат от смелостта ти,
Защото пред теб и в теб се разкрива
Вечният духовен мир!
О, Есен,
Живителна, нова надежда докосвам в утробата ти,
Защото ти ме учиш да казвам в Дух и Истина:
“Тук редом с нас работи Христос
и душата ми гледа възхитена
и изпълнена с творчество
това Предводителство свято.
Благословено е онова лице,
Което е изчистено от браздите на егоизма.
Благословено е онова съзнание,
Което се отърсва от слабостта да се втвърдява.
Благословен е онзи човек,
Който преобразява животното в себе си.
Благословен е онзи мъж,
Който при никакви нападения
Не се отрича от справедливостта.
Благословена е онази жена,
Която противодейства успешно на изкушенията.
Благословен е онзи съзерцател,
Който живее във всички мъже и жени,
И обменя мъжкото в женско и женското в мъжко.
Благословено е онова същество,
Което така се чисти от измамата,
Че става Съдба за себе си и за всички.
И ще настане ден,
Който вече е дошъл,
Когато ние хората ще славословим Христовия Дух
И ще Му благодарим затова,
Че можем да чуваме, да виждаме,
Да изживяваме Неговото Слово
Навсякъде и по всяко време,
Като най-чистата и безсмъртна вода и храна!
Който има минало,
Той има уши, за да чуе;
Който има бъдеще,
Той има очи, за да види;
Който има настояще,
Той изживява трепетния огън,
Свързващ минало и бъдеще в Братското сърце!”

2.
Обгръщай с дълбокия си усет
Мъдростите на Природата,
Откривай и в себе си временното и вечноживото,
Проследи как дори лозата придърпва в същността си
Соковете на плодоносното бъдеще,
За да ги обогати с нови сили.
Къде са твоите сокове,
Къде са твоите оръжия
Против спускащата се завеса?
Изгуби ли се лятното веселие
Под беззвучната шума?
Потъна ли смелостта на душата
Под несигурните, рохкави решения?
Не се ли събудиха твоите духовни сетива,
За да избистрят сънните спомени?
Имаш ли мисъл,
Която ти носи светлината,
Изживяваш ли я с чувството,
Което те вдъхновява да проникнеш в тайните
На външния леден покой?
Подкрепяш ли мисълта и чувството
Със своята волна отдаденост към онова,
Което винаги те огражда със Сила?
Есен пристигна, човеко,
И по-жива е Тя отколкото си предполагал,
Защото изнася и оголва страховете от тъмниците.
Тя събужда лозата,
Отхвърля от нея листата на смъртта
И изпраща ободрителен дъжд,
Който излъчва усамотение.
Същата тази Есен
Размножава мисловните плодове и семена,
И те разкриват себе си зад разнообразните лица на мъдростта,
Ти ги откриваш в себе си и се разширяваш душевно,
Поради своите висши стремежи;
Събуждайки своя взор
Се новооткриваш като работещ дух в битийния Дух.
Дай имена на своите дарби,
Дай имена на своите идеи,
Дай имена на своите желания;
Стой в съзнание за всичко онова,
Което ти разкрива истините за живота,
Като ярки светлини в черупката на свободата.
Работи за свободата си,
Докато са топли дните,
За да си наистина свободен
Пред оковите на студа.
И сега, когато узряваш в свободата си,
Във великите дни на твоите изпити,
Сега, когато строгата Есен изпъжда малодушието
И сваля облеклото на Природното тяло,
За да се наситят сетивата ти с тъга и разложение,
Точно сега използвай свободата си да разбираш,
Да умееш,
Да се потапяш във великата топлина на Душата
И да я подготвяш творчески
За Пролетното просветление.
Всичко разтворено,
Вече е заключено с плътни стени;
Всичко явно и цветно потъна надолу;
Що в теб е останало ти потърси,
Открий най-мощното и силно
И в него се гмуркай,
За да ти явява равновесие.
Понеже всичко, което се е вляло в теб,
Ще се пресее през вратите на Есента,
Затова разбери,
Че гласът на Природата не те кара да забравяш,
А да си спомняш и да преоткриваш,
Да разсъдиш и да го изживееш,
Да се оплодиш и да родиш.
Есенното Слово ти казва:
Ти си научил много от животните,
От растенията, от камъните,
От звездите, от науките на света,
Който виждаш и докосваш,
Но ако останеш тук и не извисиш придобитото,
И не го вложиш в живота си така,
Че то да те преобрази
И да ти вдъхне още по-голяма дълбочина,
Тогава за хиляди години ще останеш един пътник,
Ограничен и възспиран от очертанията на видимия свят;
Дали ще си воден от светски учения
Или от мъдри поуки,
Не поемай обратно назад,
В застояло оплакване на изминалото –
Ти си тук и пред теб са задачите на неоживеното,
Което чака живот.
Цялата ти същност чака живота,
За да се очисти от шумата на смъртта.
Отбирай листо от листо,
Като изучаващ,
Понеже те ще ти покажат
Колко опасности съществуват за теб
И по колко криви пътеки можеш да тръгнеш.
Есента не те пита,
Нито пък ти отговаря,
Тя на теб оставя това;
Но Тя само посочва,
Към кого те води пътят на любовното съзерцание,
Тя разкрива пред душата ти
Онази величествена красота,
Онази величествена топла сила,
Онзи светъл Лик,
Който излъчва онези безстрашни,
Вечни и истински възкресителни мисли, чувства и подтици,
Към които ти също си присъединен;
Ликът на твоя Водач те гледа
През очите на есенните цветове!
Толкова много нишки духовни се сбират при теб,
Че радостта от опознаването им
Е най-смисленото ти човешко достойнство.
Само как тихо, свито,
Неуверено се привличат и събират
Пълнокръвните сили на душата,
Как нежно се развихрят и подуват пъпката,
Как тя се разпуква от наплива на новия живот,
Как се разлиства от жаждата за светъл живот,
Как разцъфвайки, проглеждайки, любейки,
Се изпълва с великото познание:
Ние не растем под дървото на Озарението,
Ние сме пъпките, листата и плодовете на Озарението –
Това нестихващо удивление и развитие дължим на Теб,
Спасителю и Обновителю на човешкото същество.
Това е удивлението, което ми позволява
Да изучавам съдържанието на битието,
Да бъда сам или да се разстилам във всички,
Да възпявам есенното Слънце на равновесието,
Да пътувам без двуличното сърце,
Уморено от страховете си,
Към пролетното Слънце на възкресението,
Да откривам с възхитено смирение,
Че навсякъде, където побеждавам в битка,
Чрез мен Слънцето на Любовта е победител;
Пулсът Му е пулсът в мен,
Кръвта Му е моята кръв,
Животът Му е мой живот,
Страданията Му са мои страдания;
Ожаднявам и пия от утехата Му,
Огладнявам и се храня от щедростта Му.
Той блика от планинския извор,
Той израства от плодното дърво,
Той стъпва там, където стъпвам;
Искам Неговото сияние да съзерцавам
И вътре в това сияние да работя,
И от вътрешността ми Той да сияе и Той да работи.
Той нека е Духът на мойто житие и битие,
Понеже аз съм само листо от Неговото тяло.
И ето,
Под Неговият лъч разцъфва духът ми,
Покрай Неговият вятър укрепва душата ми,
От Неговото слово се изчиства сърцето ми,
От Неговата жертва се просветлява умът ми,
И поради Неговото име в мен нищо не умира.
Под крилата на Неговата Слава
Всеки ден довежда от себе си ободрителното Слово
И моят дух с наслада го търси и извлича.
Долавям силата на Есенната воля,
Замълчавам, оставям я да се изгради пълноценно в мен
И тогава като приказно сияние се ражда в душата ми
Един творчески безстрашен стремеж:
Да имам в духа си есенцията от мислите,
От чувствата, от подтиците на всяко човешко същество,
Да прониквам, да се съединявам с есенцията на ближното битие,
Да бъда над личността
И да изживявам всички личности;
Да съм разбиращ към неповторимостта на всяка душа,
Но да стоя там, горе,
Откъдето се поражда всяка неповторимост.
Мога да бъда неповторим само тогава,
Когато съм вдъхновен от извора на Неповторимостта,
Приемайки, осъзнавайки,
Съизживявайки светът на моя ближен като мой свят,
Като свят, който познавам с неговите кълнове и дотойнства,
Неразрешени задачи
И смътни подтици към Духа;
Да, като свят,
Който все пак не е мой или общ,
Понеже е незаменимо индивидуален,
Но който е изникнал оттам,
Откъдето изникват всички други.
Нека бъде непознато и тайнствено за мен
Общото или личното,
И в същото време избистрено, прозирно и чисто,
Когато разширявам и разливам душата си
Към естествата облечени в материя,
Или голи пред творческата светлина.
Аз творя не само,
Когато оформям камъка или рисувам картини и образи,
А когато съм се разпространил
В сърцата на моите братя,
Без някой да знае, че съм там,
И когато допускам есенциите им да се разстилат в мен,
Заедно движейки, заедно изграждайки
Неразрушимата същност на свещеното Едно.
Когато твоята сърцевина запее,
Нещо в мен откликва и се разширява,
И по незнайни пътища се влива
В безсмъртното течение на живота,
Което си привлякъл с песента си.
Когато същината ти поиска да се изрази,
Отивам и се гмуркам в неизразеното,
Наблюдавам го как тъче нишка по нишка,
Израз по израз,
Как отхвърля и прилага;
И как се радвам, когато неизразеното ме поглежда
И ми показва бъдещия извисяващ плод
На настоящото усърдие,
Доверие и разбирателство;
До какво възхищение ме довежда
Съзирането на творческата дейност,
В която и ние участваме!
Всеки път прочитам в лицето на благородната Есен,
Че загива този свят,
Че този свят отмира,
Отделя шумата от себе си
И под нея подготвя нов образ и дреха;
Бавно се сгърчват обширните простори
И се смаляват земните бездни,
Прониквайки в душата като едно блестящо
И велико изпитание.
Бавно се вдигат мъглите
И се оттеглят облаците,
За да се види невидимото,
За да се отмести булото над синовете човешки.
Над сиянието на нетрайния свят
Се издига смелата и мъдра душа,
Благословена, изпълваща се с животворност,
Душата-листо,
Душата-приятелство,
Душата-състрадание;
Тя се откъсва от света,
Вземайки го в себе си,
С всеки отрязък от пръстта,
Попивал плодоносни сълзи.
Душата-листо няма да падне,
Няма да отпадне както света,
Защото е живо листо,
Прорязано от Ангелски потоци,
Живо листо, което вечно расте,
Осъзнавайки обилието на Живота.
Душата-листо трепти и тъгува,
Радва се и обича,
Вижда извора на щастието и носи щастие,
Внасяйки светилото на Доброто във всеки дом.
Когато бъде пуснат вихрения вятър на преломните изпитания,
Или когато изпитанията обикалят човешкия свят
Като неизследван и незнаен вятър на Промяната,
Благородната Есен извисява глас:
„Радвайте се на съдбовния вятър,
Носител на съдбовната борба,
Обхождащ устойчивостта на духа;
Проверете крепкостта на знанията си,
Изменете насоката на погледите си,
Огледайте се добре
И отново открийте топлината
Всред талазите на меланхолията и страха.
Кой отблъсква вятъра на страданието?
Който недовижда Дървото на Живота,
От чиито корени се храни и на чиито клони расте.
Кой отблъсква вятъра на познанието?
Който не разбира защо са тук дъждовете на Милостта.”
Те наскърбяват благородната Есен
И Нейните Повелители.
Човеците-листа обаче,
Които усърдно усвояват поуки, познания и разумни слова,
Въпреки грохота на противоречията,
Не се свличат в шумата,
Не стават шума,
Но се вдълбочават в светлините на Мъдростта,
За да не последват похода на умиращото земно веселие.
Но листата са страдалци
Изпълнени с огъня на смелостта и непреклонното вживяване
В жизнените сокове на духовната Подкрепа,
И само човеците-листа страдат наистина,
Тъй като познават лицето на Радостта и Победата!
За тях всеки есенен лъх
Е пророчество за бъднините,
Който ги дарява с будността и великолепната увереност
На вътрешното Слово, което казва:
„ Болката и тъгата на праведните сърца си замина,
Ето, няма и помен от нея.
Не ги виждаха, не ги чуваха, не ги познаваха,
Не се спираха пред напътствията на Словото Божествено.
Гонеха ги заради искреността в очите им,
Заради отдадеността на душите им
И заради напиращата от устите им изобличителна мъдрост.
Лъчите на Истината изгряха
И тогава най-после пресъхна
Дъждът от богохулства и сляпи страхове!”

image

3.
Погледни се: Ти си листо.
Огледай се: Заобиколен си с клони и листа.
Виж: Ти си листо. Ти си част от клона.
Ти не си самият клон.
Клонът е част от големия клон.
Големият клон е част от Дървото.
Корените са част от това Дърво,
Те са и част от Земята.
Земята е част от Слънцето,
А Слънцето е част от частта изобщо,
От безбройните части.
Слънцето се сее в Земята, от която пият корените,
За да ти донесат живота през стеблата и клоните.
Погледни се: Листо си ти.
Измежду хилядите други.
Слънца и корени ти пращат
Животворни глътки и надежди.
Можеш ли да не ги обичаш?
Можеш ли да не обичаш дъжда, който те къпе
И ти носи божествена благословия?
Или вятъра, който те освежава и пее
Песните на трезвия размисъл?
Огледай се:
Ти не си просто едно листо.
Ти имаш възможността, Христовият подарък,
Да не пожълтееш, да не изсъхнеш,
Да не се строполиш.
Този, Който те е посял,
Сее Себе Си в твоите таланти.
Ти си обичан. Ти не си изоставен.
Ти дишаш и любиш,
И чрез теб и други дишат и любят.
Ти си пазен от стихиите,
Които са облеклото на една милостива Мъдрост.
Ти си любимец на Градинаря.
Виж:
Как те гледат тревите, цветята, животинките
И сродните ближни.
Всички искат сродство, утеха,
Смелост и разбиране.
Погледни се:
Ти си листо с дихание.
Ти си диханието от Дъха на Вечния.
Ти не можеш да умреш в обезличение.
Дървото не ще те остави гладен.
Земята не ще те остави да изгниеш,
Защото вече знаеш кой я носи и поддържа.
Небето не ще те остави самотен,
Понеже знаеш вече
Кой го образува и населява.
Нито птиците ще спрат да те очароват и изумяват,
Защото ти вече усещаш бистрия духовен живот,
Върху който се носят крилата им.
Възроди се:
Ти пътуваш из вселената безспир. Тя е за теб.
Тя не може да те предаде или да те отегчи.
Ти си щастливо листо.
Ти не си от шумата на времената.
И сега, пред въпросите на благородната Есен,
Ти не оставаш ням и опразнен,
Ти вече не познаваш отчаянието на оня,
Чието богатство е ограбено и отнето,
Но, върху това, което имаш чрез обичта си
Към откровенията на надсветовната Реалност,
Никой не може да положи ръката си.
Ти си възроден и без думи дори,
Изразяваш в благодарността си онова, което живееш:
Дървесните листа окапват,
Но ние сме Господни и сме съдържанието на Живото Дърво,
Което изключва смъртта, която ние познаваме,
Но на която не принадлежим.
Падащите листа са тук,
За да се поучат сред падението си и да поучат,
Поради упованието си и надеждите си.
Щом достигнат корените на Живота,
Биват всмукнати от тях като хранителен сок,
Който не умира, но се видоизменя
И отново се връща при клонищата като човек-листо.
Така както Божията Любов не умъртвява света, но го изменя,
Така и човекът-листо, роден в Небесната част на Дървото,
Е привлечен към Земята,
Заради своето превъзпитание и обучение,
За да се запознае отблизо с изкусителното непознато,
След което отново поема пътя
Към Тайнството на своята истинска Родина.
Забравилите този път, ония,
Които не желаят да си го спомнят,
Те ще пожълтеят;
Разлагайки се, ще навлязат в земните недра
И ще взимат поученията си дотогава,
Докато не разберат, че смъртта не е техният свят.

4.
Велика мъдрост носи Есента,
Но само за онези, които могат да четат;
Те долавят лицето на Надеждата
Зад призрачния облик на умиращото;
Те усещат разложението на природата в себе си като повод
Да разгърнат натрупаните сили
И да размислят дълбоко върху душевните препятствия;
Те виждат умиращото, без да умрат;
Те изучават духовните подпори на душевното,
Без да се самозабравят.
И ти, който чуваш Словото есенно,
Ти, който си листо, погледни:
Навсякъде има листа вечнозелени,
Насочени към Блаженствата.
Погледни се, погледни и другите,
Погледни света, изникнал из Световете,
Погледни света, отново призван да се завърне,
Погледни колко е самотен човека,
Вън от Божественото Милосърдие и Дружелюбност!
Ако не поглеждаш към себе си,
Каква връзка ще добиеш с другите
И що ще искаш и изискваш?
Ти имаш връзка с корените на Света,
Но тя е невидима още за теб.
Чрез нея черпиш сили, знания, блага,
Възможности и вдъхновения.
Но в своята сляпа желателност,
Ти често пъти разкъсваш това равновесие,
Ти оскърбяваш задачата на тази връзка,
Която е не друго, а връзка-обединение
Между теб и твоята същина,
Която се стреми непрекъснато към обмяна
Със силите на усъвършенстването.
Тогава ти се озоваваш в пръстта,
Откъдето корените на Живота отново те придърпват при себе си.
Жестът на Есенното тяло все те приканва
Да се вглеждаш и да се оглеждаш;
Да, вгледай се в шумата,
Вгледай се в лицата,
Вгледай се в мъглите и в дъжда, и в голите дървета,
Вгледай се в умиращите поляни и то така,
Сякаш света се отдръпва пред очите си,
Изчезва и се появява преобразен,
Имащ дарбата да преустройва движенията на смъртта
В себеразгръщане живо.
При падението на всяко листо
Се излива дъжд от Ангелски благоразположения,
Чувствителни към човешките изпитания.
Вгледай се в този дъжд, преди да поемеш изпита –
Ето ги импулсите на разложението,
Които не се докосват до Божествените дарования,
Ето го освобождението от шумата
И телесната безпомощност,
Ето Го и вечното Дърво,
Което поучава, спасява и обновява.
Блажен, който е поучаван.
Блажен, който е спасяван.
Блажен, който се обновява.
Блажени вечнозелените, Братята,
Които напътстват и помагат в името на Благосклонния!
Защото Дървото винаги е благосклонно към плодовете,
Които нарича свои Деца.
„Това сега ли е? Това беше ли?
Да не би да идва?”
То е било и ще бъде.
Ей, вие, в пръстта,
Намерихте ли корените на живота?
Време е вече, щом сте долу
Да се устремите към върха.
Ей, вие, изпопадалите,
Да се не уплашите от Онзи,
Който идва да ви събере,
За да се прослави Любовта Му!
Ще дойде с кошница от скъпоценни камъни
И ще пита за сърцата ви, дали са Негови.
Непослушните ще бъдат изместени
От двореца на Есента,
А търпеливите ще дари с нови сърца.
Окапалото в градината,
Ще се пресее и обнови.
На роптаещия ще се каже:
„Влез в скалата и скрий се в пръстта”,
А на славещия ще се рече:
„Излез из пръстта
И се потопи в живота на ръцете Ми.”
Това сега ли е?
Това беше ли?
Или предстои?
То е във вас.
То е дял от душата ви.
Роптаещият е влязъл в градината на славословещия
И чупи клоните.
Изведете го оттам,
Душата ви не го иска.

5.
В недрата на Есента
Съществува една трагична мъдрост,
Една висша мъдрост, която страда,
Която изпитва състояния,
Все още недостижими за човешкото същество,
Която страда за човешкото същество.
Нейните мисловни чувства и чувствени мисли са неизразими,
Но тя ги излъчва във всички посоки,
Ръководейки ни към Пролетта.
Не би цъфнала Пролет без тази трагична борба,
Не биха израствали в пълноценна Надежда
Души и цветя от новото време,
Биха били напразни
Глътките вода и въздух.
Човек може да се свърже
С трагичността на Есенното същество, може,
Стига да се отлюспи за миг от своя егоизъм
И да размисли върху съдбините на света;
Стига да разстеле съзнанието си
И да докосне теченията на духовната мъдрост,
Като омаломощи своите мисли
И обикновени желания.
Тогава от надчовешкото Есенно същество
Би доловил думи-проблясъци,
Които излъчват и говорят така:
„Забравиха Слънцето.
Те не виждат, че Слънцето грее.
Забравиха Светлината, Която ги води най-добре.
Не усещат Топлината, Която ги дарява с мъдра утеха.
Те вече нямат утеха.
Не чувстват вече що открехва, ушива и разстила
Пролетната дреха сред житието им,
Житие на робуващи, в чиито усмивки и сълзи
Не се съдържа Вдъхновението.
Те вече не познават Вдъхновението.
Само едно им остана,
Пред което да се кланят – Илюзията!
Тъжно е преддверието на пролетните Хорове,
Тъжни са лицата на могъщите Воини, бранещи човека,
Същият този човек,
Който на Земята в дела и мисли е техен противник,
В безсъзнание за Тяхната жертва.
Росата пролетна отново ще дойде,
Ще се спусне при нас,
Приела Любовта на Просторите,
За да се яви Милост сред хората;
Но кой ще осъзнае Милостта,
Ако не е водил битка в дълбините на Зимата?
Ако не е възкръснал изпод шумата на Есента,
За да обикне лицето на Човечния,
Той няма да вижда росата,
Той няма да познае сълзите на борбата
И радостта на победата
През своите тесни, гниещи, провиснали
Дни и години.
Човекът забрави Човека,
Човекът забрани Човека,
За да прегърне Духът на илюзията,
Светлината на илюзията,
Мисълта на илюзията.
Благата на Изкусителя станаха по-истински
От делата на Спасителя.
Те не намират Спасителя,
Те не търсят Учителя,
Те сами искат да дават и да отнемат.”
Виж, прогледни трагизма на
Съществуването човешко,
Защото без трагизма ти няма да станеш човек:
Студ скова Природата.
Студ скова сърцата.
Студ скова душите.
Зимата издигна стените си
Пред топлата светлина.
Умовете оглупяха,
Сърцата се опразниха.
Неприелите пролетното вдъхновение,
Сега останаха без топлина и смелост.
И ето, зимата ги скова в страх и безразличие.
Крият се в уютните къщи,
Несъхранили уюта в душите си.
Крият се в неизпитаните мисли,
Несъхранили живеенето на духовните слова.
Криза след криза и студ след студ
Се скупчват в дверите на омаломощеното съзнание;
То не може да върви напред,
Затова се отдръпва в безпомощност
Назад към невежеството и безчувствието.
Поробват го напразни надежди,
Подбуждат го смътни илюзии за сила и доброта
След зимната безутешност,
Очаквайки топлината оттам,
Откъдето тя гасне.
Негов кумир става неразбраното слънце,
Негов ужас – снегът, засипал есенните откровения.
Мъглите се свличат надолу и притискат смелостта,
Но болното съзнание на света не може да ги разкъса,
То е неспособно да опита силите си.
Мрак го мори и от студ трепери,
И все пак не уповава, а изисква!
Бедствия ще умъртвят всички илюзии,
Сътресения ще преоформят всички мечти,
Пратеници от мъглата ще попарват душите с нови идеали,
По-стари от Сътворението.
Това идва успоредно със студа,
Успоредно със страха,
Успоредно с неизбежния материален разпад.
Само висшите стремежи и идеали имат дарбата
Да привикат Пролетта на човешката душа,
Без които дори Земята не би напуснала зимата
И духовната пустота.
Понеже, да изживееш достойно епохата на Студа означава,
Духовно да се себеусилиш,
Искрено и чисто да се самовидиш,
Добре да се огледаш
И с мъдрост да свържеш разпокъсаното елемент по елемент.
Студ сковава света.
Човеците още не са жадни за сподялба,
Не устойват жертвени олтари в себе си,
За да благославят даровете на Живота
И да възпяват подкрепата на милостивата Топлина.
Те не знаят на кого да споделят,
Те не знаят какво да споделят,
Те не знаят как да съпреживяват диханието
На това тръпнещо Битие,
Което понякога се изявява чрез образа на ближен и брат,
А понякога чрез образа на едно целокупно движение,
Следващо непоклатими закони;
Те още не знаят, че са олтар,
Който трябва да бъде запален в мрак и светлина,
За да принесе и своята топлина в Космоса,
За да разнесе и своята братска жертвеност по Земята;
Те дори не знаят,
Че и Земята ще бъде запалена от безброй човешки пламъци
И безброй човешки олтари ще се съединят в един Огън.
И лицето Му ще бъде Слънце, Сподялба,
Обич, Смирение и Съвършенство!
Да се разцъфти тази съдба
Като пролетно цвете в човечеството означава,
Студът да не живее вече,
Студът да не сковава душите,
Студът да не убива сърцата,
Студът да няма място в погледа на тези,
Които самите Богове нарекоха образ и подобие на Бога,
Човеци, Братя Христови!
Затова, нека благословение краси оня,
Чието лице отразява вътрешното.
Нека благословение краси оня,
Чието съзнание се стича заедно със струите на големия Водопад!
Нека благословение краси оня,
Който не пълзи по земята,
Който не ходи из калта,
Който не се дави в желания,
Който не прехвърча из егоизма,
И оня, който сее по земята,
Твори от калта,
Плува в съчувствие и лети с пера,
Пишещи Истината!
Нека благословение краси жената, за която се казва:
Ти си човек, дете на обич и милосърдие!
Нека благословение краси мъжа, за когото се казва:
Човек си,
Дете на мъдрост и справедливост!

6.
Не всичко, което виждаме, е родено;
Не всяко родено ще се съхрани;
Не всяко съхранено, ще оцелее;
Виждаме сянката,
Но каква е ползата от сянката,
Ако не се разговаряме със Светлината,
Ако не разберем какво ни носи Светлината,
Кое лице се крие зад Нея и в Нея,
Вместо постоянно да се съгласяваме със сянката?
За какво ни е сянката без Светлина?
За какво ни е Светлината отвън,
Ако я нямаме отвътре?
Всяко листо може да се развива и да се оформя
Поради благоволението на Дървото;
И истинския живот на листото
Се обуславя от един важен закон:
Доколко соковете даряват плод,
Или доколко е пожеланието им да се усамотят,
Да се отблъснат от животворните дървесни струи
И те самите да станат дърво.
Прочее, всяка струя,
Пометнала се встрани от мощното течение,
Неминуемо изсъхва.
Но великият Промисъл и тук проявява своята Милост,
Показвайки на малката капка, влязла в пръстта,
Възможността отново да се потопи в корените
И да започне нов живот.
И ако тази капка е разбрала днешното,
Утрешното ще бъде слънчево,
А лунното ще отстъпи.
„Това сега ли е?
Това беше ли?”
То идва чрез струите,
Които съграждат истинския Човек.
Той е онова листо,
Което никой вятър не може да откъсне против волята му,
Той е онова листо,
Което никой не може да измами или да забрави,
Защото не е наскърбил Есенната мъдрост
И не е отдал сърцето си на Зимата.
Молете се Дървото да ни изпрати повече
Чисти и пъстроцветни листа,
Които да служат за изцеление,
За изявление на Творческата сила.
Молете се сега,
Да не би да си останете шумата, която изгнива,
Шумата, която вече не разпознава Дървото,
Шумата, която шуми без глас в Небесата
И без разум посещава пръстта,
Утъпканата шума, полазена от червеи,
Шумата без цвят,
Шумата, презряла живота,
Шумата, възлюбена на смъртта!
Молете се сега, изпопадали,
И търсете благословението там,
Където то ще съгради Царството си –
В сърцата на благодарността.
„И листата на дърветата
Бяха за изцеление на народите.”
(Откр. Йоана, 22:2)

* * *

Посвещава се на Михаиловата сила,
Пулсираща във всяко човешко същество.

Автор: Илия Величков




Тагове:   есен,   хора,   листа,


Гласувай:
7



Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: evprepia
Категория: Други
Прочетен: 101486
Постинги: 15
Коментари: 22
Гласове: 311
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031