жения на невидими астрални същества и всичко се гот-
ви за страшна борба. Лилия и Розалия, безсилни да про-
менят положението, се увиват в черните си мантии и
се отдалечават тъкмо когато пред Атлант се явява
Хронос като непознат старец.)
АТЛАНТ
Познат си ми, старче, но нямам време да те слушам,
идва часът на последното сражение.
ХРОНОС
Не твоят глас ме вика, а сълзите на хиляди деца и же-
ни, които сега остават без подслон от твоето разру-
шение. Без подкрепа остават хиляди домове, които са
пронизани от разнообразните твои средства на борба.
АТЛАНТ
За нас истината е в победата, а животът е в притежа-
нието. Вие ме предизвикахте и сега не се бия вече за
Розалия и Лилия, които са ваши, а за Златната Порта
на скритите мистерии.
ХРОНОС
Която никога няма да ти се отвори.
АТЛАНТ
Която ще отворя със силата на моя меч от знание,
мощ и безстрашие.
ХРОНОС
Похвални качества, но в зло сърце. И когато се явиш
пред тези порти, ще излезе небесна красавица, хубост
неизречена, и ще те попита какво искаш. Тогава ще
забравиш мистериите, защото хубостта й ще те осле-
пи.
AТЛАНТ
Атлант се насити вече на жени.
ХРОНОС
Добър признак, но тъкмо когато отминеш тази хуба-
вица, ще се яви лъв, животно непобедимо.
АТЛАНТ
Не се бои Атлант от нищо на света.
ХРОНОС
И това е похвално, но тъкмо когато простреш ръка да
отключиш, ще се яви змия и ще ти каже: „Ще те пус-
на, но ако дадеш сърцето и мозъка си гнездо да си
увия."
АТЛАНТ
Ще й посипя главата с огън.
ХРОНОС
И това добре, но ще срещнеш меча на всемогъщест-
вото и ще ти рече: „Остави тялото си, тука е горещо,
ще изгори."
АТЛАНТ
Тук ме заблуждаваш вече, без тяло никъде не може.
ХРОНОС
Да, но без грубото тяло може и там ще се спреш, и
като видиш, че летежът ти е спрян, ще погледнеш на
дъното на ковчега и ще видиш Жезъл. Кой? Аз. Там
съм аз, от там излизам. И моят поглед ще те отблъс-
не, нечестиви, и твоето падане ще е с векове, защото ти презря жената, не уважи лъва, уби змията и още
много престъпления на твоето израждане. Кажи, след
като чуеш молбите на милиони същества, кажи, въз-
пираш ли гордостта си?
АТЛАНТ
Не!
ХРОНОС
Тя ще те погуби, теб, а заблудата на народа ще погуби
човешкото поколение, защото злото идва така, защо-
то идва отвътре, а се храни отвън. Ти го хранеше от-
вън, то растеше до неимоверни ширини. Сега ще пръс-
не тялото ти, нещастни сине човечески! Земята не за
теб е създадена и всички звезди там горе. Не за теб са
тези реки, океани, цветя и ароматни полета, а за нещо
друго там, където се крие зад сладкия мирис на цве-
тята, зад игривия лъч на изгряващото слънце, зад скри-
тата песен на славея и зад морските вълни. Нещо все
шепне: „За мен, за мен", но не за теб, о, заблудени
сине човечески, за нещо друго, което се скрива в слад-
ката мечта на свежата девица, зад скритите милувки
на любещите, зад невинните обятия на чистите тре-
пети, тези, които сърцето въздигат и му казват: „Спри,
че там има нещо по-високо, което свети, там има слън-
це, което изгрява, и за него са песните и хармониите
на мировете, и всичко, което е сладко, красиво и бла-
жено... за него, а не за теб, о, бедни сине човечески!
Ти, който слезе от своя пиедестал и се зарови в калта на земното, там те вика гласът, събуди се и го чуй
този глас на любовта, който пее през бурите и стихи-
ите и казва: „Спаси го, спаси го..." А знаеш ли какво
под земята се вдига, стоглава ехидна, и като увива с
тялото си заспалия, гледа го право в очите и нейният
поглед е чар, и този, който гледа тия образи най-хуба-
ви, но лъжливи, му излива в сън очарователни виде-
ния, но това е ехидна. Когато си отиде в бездните на
морето, откъдето е дошла, тялото пак остава, но бле-
до, треперещо и изнурено. И зефир завява най-лек, и
пада това човешко тяло — безжизнен труп. Това си
ти!
(И отива си старецът, и не го разбира Атлант, и не го
вика обратно, и решава съдбата си, с нея и тази на
цялото човечество, облечено в тялото на земен син чо-
вечески. Вижда се първият лагер на барда монах, къде-
то Розалия и Лилия чакат Хронос и се вижда как той
пристига. Закрива се лагерът на Атлант и се вижда
лагерът на барда монах.)
Драги чеда, направете всички разпореждания да се па-
зи Златната Врата. Няма да убивате никого. От време
на време само ще оттласквате по-далече цели рояци
от налитащи войски, за да покажете, че можете, но
после и това не правете. Нито капка кръв, Барде на
Чистотата!
БАРДЪТ МОНАХ
И когато притежавам всички средства за победа, ти
ме спираш. Ах, страшно е изпитанието, Хронос — да гледам как Розалия и Лилия ще бъдат разкъсани на
парчета и да не посоча силата за тяхното спасение!
ХРОНОС
Спасение може да стане само чрез убиване на про-
тивната страна, а това нещо отдавна не съществува у
нас. Не трябва да го възобновиш, би станал най-стра-
шен, втори Атлант в света.
БАРДЪТ МОНАХ
Позволи ми поне да унищожаваме с внезапната сила
на електричеството, смърт без болка, мигновена.
ХРОНОС
И ще победиш, и ще стане всичко това, както по-ра-
но, и ще се пръсне животът на хиляди най-големи щас-
тия, и покой — след това? Ще трае векове, хилядоле-
тия, след това? Ти все тук трябва да бъдеш. Знай, ми-
ли, че ако само със съзнателна ръка унищожиш живо-
та и на една мушица, ти ще връщаш наново живота си
на земята, ще се прераждаш пак, и вечно ще те свърз-
ва образът на престъплението, което иска изкупление.
А там кой те чака? И желанието ти сега е престъпле-
ние и създава мрачни облаци, но те ще се изкупят с
последните ти изпитания при смъртта като на човек.
ЛИЛИЯ, РОЗАЛИЯ И БАРДЪТ МОНАХ
Нима всички ще умрем?
ХРОНОС
За да отидем там, където Тя ни чака. Онзи красив лик
на хубостта, който блести от любов за тебе, о, забра-
вен Озирис! Събуди се и не искай вече да убиваш.
БАРДЪТ МОНАХ
Не за мен искам това, а за да спася народа.
ХРОНОС
Той ще бъде спасен само ако ти спасиш Духа си от
най-малкото зло, което би замъглило чистия му лазу-
рен блясък. Ти ще го спасиш само ако любовта ти ста-
не една за всички и всичко, ако обикнеш и този, който
те прониже с нож. Ти ще спасиш това човечество, на
което си глава, защото по чистата сила на твоя дух
всички ще полетят, и така се спасява човек, а не чрез
сражения и бой, и разделяне с мъки.
БАРДЪТ МОНАХ
Тогава позволи ми да запазя мистерията на Златните
Врата.
ХРОНОС
Тя сама се пази. Божеството, което е в нея, само се
пази, защото то е самосъхраняваща се сила на веч-
ността, и кой може Божеството да познае, ако не този,
който е Божество. Само Божество може да грабне Бо-
жеството. Но когато то е вече Божество, то се позна-
ва, че е самото то, илюзията изчезва и всичко става
Едно.
БАРДЪТ МОНАХ
Да запазя поне окултната сила, с която може да се злоупотреби.
ХРОНОС
Това не е работа на Озирис, а моя — на Хронос. Ози-
рис трябва да се яви с чист и светъл лик пред лицето
на тази, която го обича. Иначе няма да изпита силата
на любовта, чистия трепет на Нейната невинна и веч-
на девственост. Знаеш ли какво е тя там — бял, розов
трепет на усещане, което се чувства, когато гледаш
роза, и като я гледаш, нейният бялорозов цвят се прех-
върля в теб и те обзема, и ти чувстваш един трепет не
на сърцето си, а изпитваш силата на тази белина, ко-
ято трепти като розов цвят в тялото и съзнанието ти.
Цветовете играят голяма роля в Божествения мир, а
цветът е чистота, нима е убийство?
БАРДЪТ МОНАХ
Тогава да се оставим така и да загинем под ударите
на борбата като под внезапните удари на съдбата.
ХРОНОС
Нима Атлант не е съдба? Той е символ на съдба, съз-
дадена от минали животи, събирана от живот на жи-
от, от едни и същи хора, които сега сами унищожа-
ват създаденото от миналото, без да знаят, че това са
те самите. Атлант, това си ти сам от минали останки
от заблуди и злини по животите, и досега ти се боре ше да ги убиваш, но сега те ще те убият, за да изку-
пиш злото, което сам си създавал. Не убивай вече вън-
шното зло, това създава вечна размяна на борба и мес-
тене силата от един център на друг. Ти уби него тога-
ва, в друг век то теб и това няма ли да има край? Ед-
ната страна трябва да спре, и то твоята — чистата и
разумната. Тя да отстъпи мястото, като си отиде по-
нагоре, а онази нека остане да се доразвива и да доу-
нищожава неистинските образи на въображението,
създавани от вековното падане. Нима не виждаш, че
всичко е възраждане — истината е зад всяка борба.
Спри я! Стига! И когато ти спреш от любов и съзна-
ние, а не от безсилие, тогава ти падаш убит тук, но
спасен там — в безконечието.
БАРДЪТ МОНАХ
Елате тогава, мои мили другарки, съдбата ни се реши
или е била решена, но аз не без жал напускам това
земно поле.
ХРОНОС
И тази жал там горе ще се обърне в състрадание от
любов и ще се върне върху това поле, но вече като
слънце.
ЛИЛИЯ
Мили братко, аз ще бъда по-близо до теб, няма да ме
е страх да умра тук. Нали ще се родим там?
РОЗАЛИЯ
А когато почувствам последните си минути, позволи
ми да бъда в обятията ти, мили братко!
ХРОНОС
Лека ще бъде смъртта, мои чеда, защото след вашата
ще настъпи тежката смърт, но вие няма да я видите,
не заслужавате този ужас.
ЛИЛИЯ
Не те разбирам, Хронос!
ХРОНОС
Нима не разбрахте, че когато първата ръка се докосне
до Златната Врата, ще настане краят на земния мир.
БАРДЪТ МОНАХ, ЛИЛИЯ И РОЗАЛИЯ
Нима сега?
ХРОНОС
Да, още сега. Не чувате ли, че долу вече започна сра-
жение. Под нашия кръг има нисши пълчища, на които
още им е позволено да се сражават. Те са кандидати
само за великия кръг. Тях ги предвожда Ерос, но са
малко и не ще устоят на силния Атлантов напор. Това
е последно сражение на битието и моретата го пра-
вят, и океаните, и звезди, и слънце, и всички небесни
полета...
ЛИЛИЯ
Ето, ето, вдигат се във въздуха хвърчащите машини, а|
там настава вик и олелия. Какъв ужас е войната! Как-
ви гледки! Самоизтреблението е пир, където виното е
кръвта, а знаете ли кой я пие? Тези същества, които
будят умовете на бедните човешки същества.
РОЗАЛИЯ
Пир страшен и грандиозен — виж какви ужаси!
ХРОНОС
Една маса е всичко — от едно тяло, което се самояде,
за да се спаси.
ЛИЛИЯ
Тълпите на Атлант се срещат с тълпите на Ерос. Ерос
и Атлант, Боже, какво престъпление! — Атлант убива
Ерос — баща уби сина си!
ХРОНОС
Това не е само на бойно поле. Това тука е само изра-
зи. Такива убийства стават в живота на духовното неп-
рекъснато, където ще видите, че всички се убиват един
друг и се поглъщат като халките от една верига една в
друга. Ето защо животът е вече невъзможен на тази
планета.
РОЗАЛИЯ
И какви мъчения, кланета, късане на парчета, какви
разрушения правят тези атлантци!...
(Сражението е в разгара си и се усилва все повече, кое-
то се разбира от гърмежите, виковете и светкавици-
те. Тук се употребява не само горящ газ, но и слънчеви
лъчи, и убиващи звукове, и сили, които вдигат цели
канари и запалват въздуха.)
ЛИЛИЯ
Хронос, настъпват в кръга, в нашия кръг! Не мога ве-
че да гледам!
ХРОНОС
Настъпиха, защото краят е близък!
(В това време Хронос се отдалечава до една скрита
скала, която се вижда недалеч. Бардът монах, Лилия
и Розалия се скриват под едно дърво между скали, за
да не гледат ужаса на изтреблението, което само зем-
ният жител може да измисли — този, който казва, че
има разум. Мълниите зачестяват много, това са из-
куствени електрически унищожения, които обемат це-
ли пространства и ударите стават точно в определе-
ната точка.
Облакът надвисва все по-близо над Лилия, Розалия и
барда монах, облак от всевъзможни летящи машини.
Вижда се как един хвърчащ кораб спира над мястото,
където са скритите. След малко мълния прорязва въз-
духа и телата на барда монах, Лилия и Розалия оста-
ват вкаменени, изгорели от силния ток. Лилия на ръ-
цете на монаха, а Розалия на гърдите му. Заспиват за
последен път на земната кора, която размеси чистия
аромат на розите и упоителния мирис на лилиите с опърленото и изгоряло човешко месо. Хронос е спокоен
при това противоречие на разума, който сам разголва
своята низост.)
Да, това го прави голият разум. А и къде ли не е гол
този човешки разум? Дали тук, където разрушението
извършва лудия набег, или там, в тихите полета на
труда, когато лъчите на изгряващото слънце се разс-
тилат над хубавата природа. Кой не дава на сърцето
да се наслади, не той ли казва: „Напразно е това"?
Нима не разумът, тази бедна човешка същина, слага
навсякъде своя материалистичен разчет и казва: „Вре-
менно е, върви!" Не е ли той, който слага граница на
всичко и казва: „Тук е моето леговище, остани!" А ду-
хът поглежда с жал всичко безконечно и вижда своите
криле лъчисти и златни отрязани, и иска да полети, а
разумът му казва: „Аз съм, аз съм криле." Но полита
тази бедна човешка същина и пада още по-силно и
разочаровано, защото всяко падане е отчаяние и уве-
рение в неговата малота. Ако сега, в тези печални ми-
нути на разрушението, не се размахваха гордите кри-
ле на разума, който мисли, че всичко е той, и върви
без оглед за по-далечно бъдеще, то другояче би свет-
нало небето, ако сърцето беше над тези поляни с уми-
ление и любов, каква разлика! Едното възбужда нис-
шата човешка природа и прави грозота, мрак и мъки,
а другото — тихата светлост на щастието, което, ко-
гато се ражда още, казва: „Аз съм вечно, защото веч-
ното ме роди." А какво казва разумът? „Аз ще стана това, което желая, защото самолюбието и гордостта
ме родиха." И то работи, но без връзка с висшите ми-
рове. То се откъсна от тях още когато помисли лично
за себе си. Разделението е неговата съдба. Центро-
бежният полет е същината на разума. А какво е сър-
цето, не е ли уста, която привлича, за да целуне, и ра-
зумът е уста, но да погълне... А там, зад сърцето и
разума, нещо се крие — бащата и на двете, и сега, ако
аз стоя на тази скала на печалното видение, то е имен-
но да унищожа едното, да дам ход на другото, да се
роди третото: Великото Дете, образът на Висшия Чо-
век, този, който е част от славната и пречиста същина
на Изис и Тя го чака, защото ще й занесе силата на
въплътяването от неговия огън. Тя ще загори като
творба и ще създава ярки точки, които разкъсват тя-
лото й на частици, а да се къса тялото на частици от-
там, е блаженство. Зародишите се отделят със силата
на онази сладост, която е неизразима в сладостта на
саможертвата, но онази саможертва, която, като от-
късва една своя частица в простора с писък на бла-
женство, друга — с въздишка на разширение, идва, пог-
лъща и я сменя — едната е от Нея към него, а
другата — той, но със себе си, и я слага в Нея с въз-
дишка на облекчение. Тази въздишка е люлка, която
носи слънцата пред очите й, и тогава Тя пошепва на
неговите гърди: „Колко си велик, блажени! Защото си
в моята нежност — Дете, а в Моята целувка — Мъж, а
в Моята утроба — Зачатие... О, Вечни Мъж, ти не уми раш, нито остаряваш, защото те ражда Вечна Дева Не-
порочна." О, жени блажени! Върви, Озирис, защо не
се отделиш от тялото си ? И вие, Лилия и Розалия, вър-
вете, аз ще остана само три мига след вас, три мига,
за да довърша започнатото дело. Когато всички ще
възлезете нагоре, ще знаете, че всичко това вие сте, че
нищо няма вече зад вас. И тогава само с мир и покой
ще засвети лицето ви, когато се яви пред блясъка на
Тази, която е слънце, така говори сърцето, а разумът
тук мълчи...
(При тези думи Хронос се обръща надясно и вижда Ат-
лант до Златната Врата с протегнати ръце към Ве-
ликите Мистерии.)
И мислиш ти, изроден човек, че те са за теб. Ти не си
достоен вече за моите думи. О, разрушени отвътре!
Сега ще почне и твоето разрушение отвън!
(Една сила отхвърля Атлант на няколко крачки от
Златния Отвор. В това време Хронос вдига Жезъла за
първи път и се разтърсва земята в такива трясъци и
конвулсии, че и самият Атлант се спира в недоумение.
Виждат се отдалече нахлуващи води, които напират
отвсякъде.)
АТЛАНТ
Какво е това, всезнаещи?
ХРОНОС
Началото на Вечния Край
(Втори път Хронос повдига Жезъла и от всички хори-
зонти се вдигат пламъци и жар. Вижда се как цялата
земя гори като нажежен камък в пространството. Хо-
рата са в паника, животните се разбягват в хаотичен
порой. Всичко търси спасение, но никъде не намира, и
бягат животни през трупове, човеци през канари от
жертви. Някои бягат с дива ярост, трети са се пре-
дали на жестоко удовлетворение, други на страсти
или в молба към невидимото на колене викат със сър-
цераздирателни гласове. Майки прегръщат децата си,
търсят своите близки, бащи носят на рамене жени и
при някой нов трясък ги захвърлят и се впускат в луд
бяг... Безсилието на разума и слабостта на човешката
природа личи в цялата си голота. Във въздуха се виж-
дат хвърчащи машини — цели се стоварват върху гла-
вите на ужасения човек. И чудно, едно спокойно око би
видяло, че и в този хаос има една ръка на точна хар-
мония, която негласно дава на всекиго заслуженото.
Някои от жертвите намират смъртта в ужасни бол-
ки и мизерия, а други леко някак заспиват, ударени
като че от електрически ток, заспиват спокойно... но
все пак смърт и унищожение е и ето защо е страш-
но...)
АТЛАНТ
Нали вашият принцип, Хронос, не беше убийството?
ХРОНОС
Така се сломява гордостта, това е чрез физическото
тяло духовен удар. И сега не е убийство, а възобнов-
ление. Сега се съблича старата дреха на духа, за да се облече нова. Това са мъки и страдания за тебе, който
чувстваш тялото си, защото не виждаш душата, но гле-
дай как изгарят с блаженство от засмяна надежда жи-
телите от кръговете на нашия конус, защото знаят кь-
де отиват. А ти сега искаш да се върнеш в салоните
на твоя пир, защото не познаваш друго място, но къс-
но е вече!...
АТЛАНТ
Няма ли облекчение в тази съдба?
ХРОНОС
Не, защото Атлант се събужда винаги когато смъртта взема своя последен импулс и те, дотогава равни, сега се сливат, защото са тъждествени по същина, с тази разлика само, че единият спи, когато другият действа, а когато другият действа, първият заспива. Разумът и смъртта са двама неразделни братя, а това сега разрушава сладкия сън на илюзията...
(За трети път Хронос вдига Жезъла и земният шар се
пръска на най-дребни прашинки, след което всичко из-
горено сега се понася като светли атомчета из прост-
ранството, като се развява от невидими зефири. Там
всяка душа намира своя атом и се скрива в него, за да
заживее наново някога. Но дали Атлант намира своя
атом?
Хронос вижда всичко това, никой друг, как прашинки-
те се носят в безкраен обем и от това, което бе преди
малко живот, градини, цветя, палати и разкош, сега са летящи частици в пламтящия въздух. Той се ус-
михва тъжно.)
... защото е прах!...
От Божествената драма на ТОД "Както на небето, така и на земята"
Драмата е написана през 1920 г. и описва края на Атлантида. Дали това е Атлантида, или Последното време, ще разберем съвсем скоро.
"Бебета сте, малки бебета с играчки, които вземате за реални фантазии, и се боите, плачете, гоните се за тях, и така развивате своята чувствена и духовна мускулатура, и така узрявате. Моето учение не е от тъмните и блатни изпарения на мислите и чувствата ви. От този живот е, не от живота вън от този, защото животът е един и горе, и долу - не делете единия от другия. Казвате: „Тук така ще живея, а когато отида там..." Та къде ще отидеш? Нима ще отидеш някъде? Не, ти тук ще си останеш - само че ще се промени движението на облачното ти небе и пак ще играеш с чудовищата, които сам си твориш в празните простори. За този живот ви говоря, защото един е животът. Къде ще отидеш, о, яйце, с черупката си! Ти носиш черупката си, а вътре е твоето слънце. То я пробива според силата на своите светли лъчи и когато я пробие и стопи топлината й, тогава изчезва и се явява един лазурен простор от живот, който няма край. Защо се чудите?"
