Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.08.2011 18:42 - Падането на Масада (Речта на Елеазар)
Автор: horos Категория: История   
Прочетен: 2922 Коментари: 1 Гласове:
1



Края на "Иудейската война" от Йосиф Флавий
ГЛАВА ОСМА

За Масада и за превзелите я сикарий.

По какъв начин Силва пристъпва към обсадата на крепостта.

Речта на Елеазар.

 

1.След смъртта на Луцилий Бас, управлението на Иудея преминало в ръцете на Флавий Силва. Той заварил цялата страна вече покорена, само една крепост упорито отстоявала своята независимост, и срещу нея той вдигнал  всички сили, които успял да събере от околността.

Тази крепост била Масада. Тя била обитавана от сикариите, начело на които стоял Елеазар, знатен мъж, потомък на Иуда, който, както споменахме по-горе, когато Квинарий бил назначен за цензор в Иудея, убедил много иудеи да се съпротивляват на преброяването. И после сикариите се вдигнали против тези, които искали да се подчинят на римляните, и се отнасяли с тях като към врагове, грабейки имуществото им, отвеждайки добитъка им и подпалвайки домовете им. „  Ами че, то няма никаква разлика – казвали те – между тях и чужденците, след като те най-позорно предадоха свободата, за която се водиха толкова много войни, и сами предпочетоха римското робство”. Но с тези думи, както ясно показали действията им, те само прикривали своето жестокосърдечие и користолюбие; Защото те били такива, които заедно с тях участвали във въстанието,  заедно се борили срещу римляните, и по-голяма храброст проявили в борбата срещу последните, отколкото всеки друг. А ако някой им показвал неоснователността на техните доводи, то той за своите напълно справедливи упреци, бил подлаган на жестоко преследване. Изобщо, тогавашното време при иудеите било богато на всевъзможни видове злодеяния: нито едно гнусно дело не било пропуснато, и ако да бяхте насочили цялата изобретателност на ума към това, да откриете нещо ново, пак нямаше да го измислите. И тази развала на нравите, заразила както обществения, така и личния живот. Един през друг, всички се стараели да надминат другия, в нечестивите си постъпки пред Бога, и в несправедливостите към ближния. Силните угнетявали обикновения народ, а населението се стараело да унищожи силните; едните искали властта, а другите – насилие и ограбване на заможните. Сикариите първи дали пример за жестоко отношение към съплеменниците си, и за разюздан живот, като не се погнусили да използват всякакви позорни думи и действия при преследването и убийството на своите жертви. Но даже те изглеждали умерени, в сравнение с Йоан. Той не само убивал всички, които проповядвали онова, което било справедливо и полезно, не само с тях той постъпвал като с врагове, но и цялото си отечество напълнил с безброй злодеяния и изобщо постъпвал така, както може да се очаква от човек, лишил се от религиозно чувство. На масата му се сервирали забранени ястия, свещенните от векове обряди за пречистване не спазвал, и трябва ли да се учудваме, че човек, който така безразсъдно се противопоставил на Бога, е загубил чувството си за човечност и уважение към обществения порядък и добро.

А Симон, синът на Хиор? Какви ли не злодейства извършил той? Нима е имало такова насилие, което той да не е извършил върху личността на свободните евереи, на които бил задължен по силата  на титлата която имал? Приятелството и роднинството само ги подстрекавали към непрестанни убийства. Защото, да причиниш зло на чуждия, на тях им се струвало незадоволително и страхливо дело, напротив, на тях им се искало открито да се похвалят с жестокостта, извършена спрямо близките им. С безумието им, съперничало само беснуването на идумеите.  След като тези нечестивци заклали първосвещенниците (за да не остане и една следа от благочестието), те накрая унищожили всичко, което останало от обществения порядък, и осигурили пълното тържество на беззаконието.
При това състояние на нещата, израснало поколението на така наречените зелоти , които с делата си, оправдали своето име. Защото те се стараели да подражават на всяка мерзост, и  тяхното старание било насочено към това, да не би да пропуснат да направят нещо, което е било сътворено в историята на злодеянията. Името, с което те се нарекли, трябвало (по техните разбирания ), да означава съревнование в добродетелта, но тогава трябва да приемем едно от двете: или те, заради присъщата им безчовечност, искали по този начин да се подиграят с жертвите на своето насилие, или считали най-голямото зло за добродетел. И всеки от тях бил застигнат от заслужен край. На всички тях, Бог въздал според заслугите, защото те преживяли  всички мъчения, които може да понесе човешката природа, а края на всички страдания – смъртта – ги застигала под формата на най-разнообразни изтезания. Но може да се каже, че те изтърпели по-малко, отколкото заслужили с делата си, защото пълното възмездие било невъзможно. Но не е тук мястото да оплакваме достойния образ на тези, които паднали жертва на техните жестокости, затова се връщам към моя разказ.

 2.По този начин, римския пълководец начело на войската си настъпил срещу Елеазар и сикариите, които били завладели Масада. Цялата околност той покорил без затруднение, и на подходящите места оставил гарнизони. Самата  крепост, той обградил със стена и поставил караули, за да не може никой от обсадените да избяга.
След това, той избрал удобно за началото на обсадата място за лагер, което се оказало на това място, където скалистия хребет на който стояла крепостта, се съединявал с близкостоящата гора, макар именно това място значително да затруднявало  доставката на необходимите припаси. Защото не само храната се налагало да карат отдалеч, с големи усилия от страна на иудеите, на които била възложена тази отговорност, но и водата за пиене, тъй като, наблизо нямало водоизточник. След като обезпечил войската си с храна и вода, Силва  пристъпил към обсадата, която изисквала  голямо умение и огромни усилия. Самата местност изглежда така:
3. Отвесна скала със значителен обем и огромна височина, обкръжена от всички страни със стръмни и много дълбоки пропасти, недостъпни нито за хора, нито за животни. Само от две места и то с много труд, може да се приближи към скалата. Едната пътека се намира (върви) на изток от Асфалтовото езеро, а другата, по-проходима – на  запад. 
Първата, заради това, че е тясна и прави множество извивки, наричат Змеева пътека. Тя  върви по издатината на пропастта, като често се връща назад, после отново се проточва малко на дължина и едва тогава се стига до целта. Като се върви по този път, трябва да се стъпва внимателно и твърдо, защото ако се подхлъзнеш, смъртта е неизбежна, тъй като и от двете страни  зеят дълбоки пропасти, способни да уплашат и най-смелите хора. Изминавайки по тази пътека 30 стадия, се стига до най-високата част, която не преминава в остър връх, а напротив, образува широка поляна.
Тук е крепостта, построена за пръв път от първосвещенника Йонатан, който я нарекъл  Масада. 
Впоследствие цар Ирод положил много усилия, за да я благоустрои. На върха построил стена от бял камък с дължина 7 (седем) стадия, височина 12 (дванайсет лакти), и дебелина 8 (осем) лакти. На стената издигнал 37 кули, всяка от които достигала 50 лакти височина. От тези кули можело да се влиза в жилищата, построени до вътрешната страна на стената, по цялата и дължина. Цялата вътрешна площ, била покрита с плодородна и рохка почва, която царят оставил, за да може, ако се прекъсне доставката на провизии, гарнизона който охранявал крепостта да се изхранва сам.
При западния вход, под стената обкръжаваща върха, той построил дворец с фасада обърната на север, с необичайно високи и здрави стени и четири кули на ъглите, по 60 лакти всяка. Вътрешната украса на стаите, коридорите и баните била разнообразна и великолепна. Всички каменни колони били монолитни, стените и подовете в стаите били облицовани с мозайки, а във всички жилища на върха, в двореца и пред стената, той заповядал да се издълбаят в скалата много големи цистерни, направени така, че те можели да съхраняват същият обилен запас вода, какъвто могат да доставят източниците. От двореца към върха имало изсечен в скалите проход, който бил невидим отвън, макар, че и от видимите пътеки неприятелят не можел да се възползва безпрепятствено. Източния път – поради своето естество, вече описано от нас – бил непроходим, а  западният път, на най-тясното място, царят защитил с висока кула, която отстояла на около 1000 лакти от крепостта, и която кула не можело нито да заобиколиш, нито да превземеш лесно. Благодарение на всичко това, даже за мирните посетители проходът бил крайно труден за преминаване. Така от самата природа и от изкуствените съоръжения, крепостта била защитена от вражески нападения.

4. Още повече, освен тези съоръжения, достойни за удивление били и изобилието и дългия срок на годност на складираните вътре припаси. В крепостта имало толкова много хляб, че можел да стигне за много време, също така и значително количество вино и масло, а фурми и бобови растения в изобилие.
Когато Елеазар със  своите сикарии,  успял чрез хитрост да превземе крепостта, той намерил всичко това в свежо състояние, сякаш било сложено току-що, макар междувременно от времето на приготвянето на тези припаси, до завоюването и от римляните да били минали около 100 години. Също така, римляните намерили остатъка от припасите в много добро състояние. Причината за толкова дългата съхраняемост на провизиите, безспорно се дължи на въздуха, който вследствие от високото разположение крепостта, бил чист и лишен от всякакви земни и нечисти примеси.
Освен всичко това, било намерено и натрупаното там от царя оръжие от всякакъв вид, за 10 000 човека, също така и необработено, желязо, мед и олово. Тези широки приготовления имали своето основание. Както се говори, Ирод бил приготвил тази крепост за себе си, като убежище в случай на опасност. А такива не липсвали, първо – от страна на иудейския народ, който можел да го свали и да сложи на престола предишната династия, и второ – по-голяма и сериозна опасност го грозяло  от страна на египетската царица Клеопатра. Последната не скривала своето отношение към Ирод, а напротив, непрекъснато досаждала на Антоний, с молба да убие Ирод, и да и подари царството на иудеите. И действително, може само да се учудваме, как Антоний (който за свое нещастие бил поробен от любовта си към нея), не се вслушал в исканията и, но и никой не може да гарантира, че няма да се поддаде. Ето такива опасения, накарали Ирод да укрепи Масада. Впоследствие, обстоятелствата така се стекли, че с тази крепост, той създал последното препятствие за римляните във войната с иудеите.

5. Когато римският пълководец, както казахме по-горе, обградил цялата местност с обходна стена и предприел мерки за това, никой от гарнизона да не избяга , той пристъпил към обсадата, макар, че за запълването на вала било намерено само едно подходящо място. Извън крепостта, извисяваща се над отиващия към двореца и връх на скалата, западен път, се намирала скала с голяма площадка, издаваща се далеч напред, но  намираща се на 300 лакти под Масада. Тя се наричала Левка. На тази скала възлезе Силва  и заповядал на войската си да я заеме и да докара до нея пръст. И благодарение на  упоритата работа извършена от многочислената армия, бил издигнат насип с височина 200 лакти, но и той се оказал недостатъчно висок и здрав, за да служи за основа на машиините, затова върху него издигнали съоръжение от камъни, широко 50 лакти и толкова високо. Машините имали същата конструкция, както и предишните измислени за обсада от Веспасиан, а след това и от Тит. Също така, била построена кула висока 60 лакти, която отгоре до долу била обшита с желязо, и от която римляните изстрелвали  камъни и стрели, прогонвайки по този начин защитниците от стената и не им позволявали даже да надникнат зад нея. Едновременно с това, Силва заповядал да се построи голям таран, и от това място непрекъснато да удрят стената. Да се срути стената  било почти невъзможно, но все пак му се отдало да пробие в нея отвор.
Но сикариите набързо построили друга стена, която трябвало да устои на тарана. За да придобие тази стена мекота, която би отслабила силата на ударите, те я направили така:
Взели дълги греди, съединили ги плътно чрез въжета и ги разположили в два реда успоредно един на друг, с дебелина колкото на стената, а пространството между тях запълнили с пръст. За да не се разсипе пръстта при издигането на дървената стена, те съединили надлъжните греди с напречни. Направено по този начин, съоръжението имало прилики с устройството на една къща. Благодарение на еластичността на материалите, ударите на тарана били отслабени, а от сътресенията пръстта се уплътнявала и правела стената още по-здрава. Когато Силва забелязал това, той решил да превземе стената чрез огън. По негова заповед, войниците започнали да хвърлят по нея много запалени дървета, и действително, постройката състояща се в основната си част от дървета, се запалила бързо и в следствие на достъпността си, била обхваната цялата от пламъци. В началото на пожара духал северен вятър, който бил опасен за римляните, тъй като насочвал пламъците в посока обратна на стената, право в лицата им. Те почти загубили надежда за успех, защото заедно със стената огъня можел да изгори и машините им. Но внезапно, сякаш по божия воля, вятърът сменил посоката си, задухал от юг и насочил огъня към стената, която от долу до горе била обхваната от пламъци, а римляните, зарадвани от божията помощ, се върнали в лагера, решавайки на следния ден да нападнат врага. Стражата била усилена, да не би през нощта някой да избяга от крепостта.

6. Но Елеазар даже не мислил за бягство, пък и не би позволил това на никого. Когато видял, че стената е разрушена от огъня, а било невъзможно да се измисли каквото и да е средство за спасение или защита, представяйки си живо, как ще се отнасят римляните с тях, с техните жени и деца, когато попаднат в ръцете им, той решил, че всички трябва да умрат. В положението което се намирали, той счел, че най-доброто за тях е смъртта, и за да ги убеди на тази стъпка, той събрал най-решителните от своите другари и се обърнал към тях със следните думи:

”Храбри мъже, преди много време, ние взехме решението да не се подчиняваме на римляните, нито на който и да било, освен на Бог, защото той е единствения и справедлив цар на хората. Настана часът, призоваващ всички нас, да изпълним на дело нашето решение. Нека да не се опозорим ние, които не приехме робството още когато то не ни заплашваше с нищо, нека не се предаваме сега доброволно и да се подложим на най-страшните мъчения, които ни очакват, ако попаднем живи в ръцете на римляните! Защото ние първи въстанахме против тях, и последни продължаваме битката. Аз гледам на това, като на божия милост, с която той ни дава възможност да умрем с красива смърт и като свободни хора, нещо което не са имали възможността да сторят други, които са попаднали в плен неочаквано. Ние знаем, вероятно утре ще сме в ръцете на врага, но ние сме свободни да изберем славната смърт заедно с всички, които са ни скъпи! На това не могат да попречат враговете ни, макар много да им се иска да ни заловят живи. От друга страна, ние не можем да ги победим в бой.
Може би, още в самото начало, когато нашият стремеж към свобода се натъкна толкова големи препятствия от страна на нашите сънародници и още повече от страна на неприятеля, ние трябваше да разгадаем волята на провидението и да разберем, че Бог е обрекъл на гибел някога толкова любимия му иудейски народ. Защото ако той беше милостив към нас, или най-малкото, ни се сърдеше, то не би допуснал гибелта на толкова много хора, не би предал своя свещен град  в плен на пламъците на разрушителната ярост на врага. И щом това вече се случи, можем  ли да се надяваме, че само ние, от целия еврейски народ ще оцелеем и ще спасим свободата си?
Ако не бяхме съгрешавали пред Бога, и не бяхме причастни към никаква вина...но нали ние бяхме учители за този път на другите! Видяхте как  Бог се надсмя над суетните ни надежди! Ами, че нали той ни въвлече в такава беда, каквато не можехме и да очакваме, и каквато не можем да преодолеем. Непревземаемото положение на крепостта не ни беше от полза, и макар да разполагаме с богат запас от провизии и да имаме оръжие в изобилие и всичко необходимо, все пак ние, по явното преопределение на съдбата, сме лишени от всякаква надежда за спасение. До неотдавна огънят, устремен отначало към враговете ни, сякаш против волята си, се обърна против построената от нас стена. Нима това не е гневът Божи, постигнал ни за многото престъпления, които ние в своята свирепост извършихме срещу съплеменниците си.
Затова по-добре да приемем наказанието не от смъртните си врагове - римляните, а от самия Бог, защото божията десница е по-милостива от ръката на врага. Нека нашите жени умрат неопозорени, а нашите деца – не изпитали робството, а след това един на друг ще си услужим в благородното дело, и тогава наш почетен покров ще бъде съхранената ни свобода! Но преди всичко ние с огън ще унищожим всичките си съкровища и крепостта. Аз знам добре: римляните ще са огорчени, когато не успеят да ни заловят, и ще се видят измамени в надеждите си за богата плячка. Ще оставим само хранителните запаси, и това ще е свидетелството след нашата смърт, че не глада ни е принудил, а, че както решихме отначало, сме предпочели смъртта пред робството!”

7. Така говорил Елеазар. Но неговото мнение все още не било споделяно от всички присъстващи. Едни вече бързали да приемат предложението му, и едва ли не възкликнали от радост, защото считали смъртта като велика чест за себе си, но по-мекушавите били обхванати от жалост към жените и децата си, и тъй като същите видели наближаващата сигурна смърт, те се споглеждали с насълзени очи, и така показали своето несъгласие. Елеазар, забелязвайки, че те са уплашени и смазани от величието на неговия замисъл, се побоял да не би те със своите вопли и ридания да разколебаят и тези, които мъжествено изслушали думите му. Поради това, той продължил да ги ободрява, и проникнат дълбоко от величието на обхваналите го мисли,  със силен глас, устремил погледа си към плачещите, вдъхновявайки сам себе си, произнесъл великолепна реч за безсмъртието на душата:

Жестоко съм грешал – почнал той – ако съм си мислил, че започвам борбата за свобода, с храбри воини, решили да живеят с чест, но и с чест да умрат. Оказва се, че вие със цялата си  храброст и мъжество въобще не превъзхождате дори и най-обикновените хора, щом като вие треперите пред лицето на смъртта  тогава, когато тя идва да ви освободи от най-големите мъки, когато не трябва да се бавите или чакате някаква покана. От най-ранното си осъзнаване, на нас ни се внушаваше наследеното от бащите ни божествено учение (а нашите предци го въплътяваха в мислите и делата си), че не смъртта, а живота е нещастието за хората. Защото смъртта дарява на душите свобода, и им отваря врата към родното светло място, където не могат да ги застигнат никакви страдания. До тогава, докато те са в оковите на тленното си тяло и са болни от пороците му, те в същината си са мъртви, тъй като божественото и тленното рядко намират равновесието помежду си. Вярно е и това, че душата макар и привързана към тялото, може да сътвори велики дела, защото тя го прави послушен инструмент, направлявайки невидимо неговите мисли  и дела, възвисявайки го по този начин, над неговата смъртна природа.
Но когато душата, освободила се от всичко, което я задържа на земята, достигне своята родна обител, само тогава тя придобива блажената мощ и неограничена  от нищо сила, оставяйки невидима за човешкия поглед, както е невидим и Бог.
В същност, тя е невидима по време на цялото си пребиваване в тялото, невидима идва, и никой не я вижда когато си отива. Самата тя е неизменна, но е причината за всички промени ставащи с тялото. Защото до каквото се докосне душата, то мигом оживява и процъфтява, а от каквото се отдели, то вехне и загива – това е силата на безсмъртието, което е нейна същина! Най-голямото доказателство за това, което ви говоря, е сънят.
В него душата, необезпокоявана от тялото, отдавайки се на себе си, вкусва от най-сладкия покой общувайки с Бога, с който тя е родственица, лети навсякъде и вижда много от това, което ще се случи. Заслужава ли си да се боиш от смъртта, ако покоят в съня е толкова приятен? И не е ли безмислено, да се стремиш да извоюваш свободата си в живота, и в същото време да не желаеш Вечната свобода? Ние сме длъжни да докажем силата на нашето учение на другите, като им покажем, че не ни е страх от смъртта. Но ако и ние се нуждаем от чужди примери, нека видим индусите, от които може да се научим на мъдрост. Тези благородни мъже понасят земния живот с неохота, като отбиване на някакво задължение към природата, и бързат да отвържат душата от тялото. И не от мъка или немотия, а само от страстно влечение към безсмъртното битие, те съобщават на другите, че са решили да си тръгнат от този свят. Никой не им пречи, напротив, всеки ги счита за щастливци и им дават заръки до умрелите си роднини. Толкова твърдо и непоколебимо вярват те в общия живот на душите.
След изслушването на тези поръчения, те предават своето тяло на огъня, за да може да разделят душата от тялото, колкото се може по-добре, и умират прославяни от всички.
Близките им хора ги изпращат с по-леко сърце към смъртта, отколкото ако бяха тръгнали на дълго пътешествие. Оплаквайки себе си, те считат умрелите за блажени, тъй като вече са приети в общността на безсмъртните. Няма ли да се опозорим, ако се покажем по-долу от индусите, и със своята нерешителност  посрамим бащините закони, които са предмет на завист за целия свят?
Но даже и да бяха ни учили на обратното, че земния живот е висше благо за човека а смъртта – нещастие, настоящото ни положение изисква да я понесем  с мъжество, защото и волята Божия, и необходимостта ни тласкат към смъртта. Бог, както изглежда, отдавна е произнесъл тази присъда над целия иудейски народ. Ние трябва да изгубим този живот, защото не съумяхме да го живеем според Неговия завет.  Не приписвайте на себе си вината, или на римляните заслугата за това, че войната с тях  въвлече всички нас към гибел. Защото не могъществото им  ни докара до това положение, а Божията воля, благодарение единствено на която те ще се окажат победители. Нима от римското оръжие загинаха иудеите в Кесария?  В същото време, когато последните даже не помисляли да се предадат, по средата на съботния празник били нападнати от кесарийската сган, която ги избила заедно с жените и децата им, без да срещнат и най-малка съпротива и без страх от римляните, които само отцепниците като нас обявили за врагове. Може би ще ми възразят, че кесарианите и иудеите винаги са живели в разногласие, и дочакали удобния момент, те просто излели  злобата таена от години.
А какво да кажем за иудеите в Скитополис? За да угодят на елините, те вдигнаха оръжие срещу нас, вместо заедно да се борим срещу римляните. И помогна ли им това приятелство и тази преданост към елините? Заедно със семействата си бяха безпощадно избити от същите тези елини. Така им се отблагодариха за помощта. Това, което те не допуснаха да направим ние на елините,  застигна тях, все едно те са им мислили злото.
Но ако искам да изредя всичко подробно, ще се наложи да говоря твърде много. Вие знаете, че няма град в Сирия, където да не са избивани иудеи, въпреки, че последните са по-враждебно настроени към нас, отколкото римляните. Жителите на Дамаск например, без даже да измислят някакъв благовиден повод, опозориха града си с ужасно клане, убивайки 18 000 иудеи заедно с жените и децата им. Броя на измъчваните до смърт иудеи в Египет, както научихме, е 60 000. От всички тези примери, може да се направи извода, че иудеите живеещи в чужда страна, не са открили това, което е нужно за успешна борба с врага. Но нима тези, които в своята собствена страна водиха война с римляните, нямаха всички средства  които да осигурят безспорна победа? Оръжие, стени, непобедими крепости и мъжество, гледащо безстрашно в очите всички опасности, свързани с борбата за освобождение, всичко това ни въодушевяваше и вдъхваше увереност в победата. Но това, което ни изпълваше с горди надежди, издържа съвсем кратко време и стана причина за големи нещастия.
Защото всичко бе завоювано и стана достояние на врага, сякаш бе приготвено за това, да придаде по-голям блясък на победата им, а не да спомогне за спасението на тези, които го притежаваха. Щастливи са тези, които паднаха в боя, защото те умряха сражавайки се и не измениха на свободата! И кой няма да съжали тези, които попаднаха в ръцете на римляните? И кой няма да прибегне към смъртта, за да се избави от тази участ? Някои от тях умряха в мъчения с бичове и огън; други, полуизядени от диви зверове, запазваха живи за повторно развлечение и забава на враговете. Но най-достойни за съжаление от всички, са тези, които останаха живи; те постоянно желаят смъртта, но не могат да я намерят. А къде е великият град, центърът на иудейската нация, укрепен с толкова много стени, защитен с толкова много цитадели и такива исполински кули – град, който с мъка беше окръжен от сума ти военни оръдия, който побираше безчислено множество от хора, сражаващи се за него. Къде изчезна този град, който Бог, изглежда, бе избрал за свой дом? Сринат до основи и унищожен от корен! Единствения му паметник сега е лагера на опустошителите, издигнат над неговите развалини, нещастни старци, седящи на пепелищата от храма, и няколко жени, оставени да удовлетворяват безсрамната похот на враговете. Ако някой се замисли за всичко това, то как ще може да гледа на белия свят, даже ако може да живее в безопасност?  Кой е в такава степен враг на отечеството, кой е така  страхлив и привързан към живота, за да не скърби за това, че още е жив? О, по-добре всички да бяхте умрели, преди да видите светия град опустошен от вражеска ръка, а свещения храм така светотатствено разрушен! Но нас ни въодушевяваше живата тогава надежда – може би ще успеем да отмъстим на врага за всичко това!
Сега, когато загубихме и тази надежда, и стоим сами лице в лице с бедата, нека побързаме да умрем със славна смърт! Нека се смилим над нас, над нашите жени и деца, докато сме още в състояние да проявим такова милосърдие. За смъртта ние сме родени и за смъртта сме възпитавали децата си! Защото и най-успелите  не могат да избегнат смъртта! Но да търпи насилие, робство, да види как  отвеждат  жени и деца на поругаване – това не са едни от онези злини, които са предопределени за човека от законите на природата; тези хора страдат от собственото си малодушие, не желаейки да умрат когато са имали тази възможност, и преди да доживеят всичко това.
Ние пък, уповавайки се на мъжката си сила, паднахме от римляните, и неотдавна отхвърлихме предложението им, да се предадем на тяхната милост. На всеки трябва да е ясно, колко жестоко ще си отмъстят, ако ни заловят живи. Нещастието на юношите, които обричат своята  младост и свежи сили на продължителни мъчения; нещастието на старците, които заради възрастта си няма да преживеят страданията. Тук един ще види с очите си, как отвеждат жена му към позор, там друг ще чуе гласа на своето дете, викащо при себе си баща си, а той, баща му, е с вързани ръце!
Но.. НЕ!  Докато тези ръце са свободни и са способни да държат меч, нека ни послужат за тази чудесна работа! Да умрем, неизпитали робството на врага, като свободни хора! Нека се разделим с живота заедно с нашите  жени и деца! Това ни повелява Закона, за това ни умоляват жените и децата ни, а необходимостта от тази стъпка ни е пратена от Бога!
Римляните желаят обратното: те се опасяват да не би някой да умре до падането на крепостта. Нека побързаме. Те таят в душата си сладката надежда да ни хванат в плен, но ние ще ги накараме да изпаднат в ужас от картината на нашата смърт, поразени от храбростта ни!

 Следва

С Благодарност към Iulii за превада!



Тагове:   масада,


Гласувай:
1



1. horos - Това трябва да се изучава в училище!
08.08.2011 22:25
Жал ми е, че толкова малко хора се интересуват от тези неща. А това е моята истина, не е чалгата и подобните на нея глупости от живота.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: horos
Категория: История
Прочетен: 1654887
Постинги: 275
Коментари: 691
Гласове: 1502
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031